Изабела Шопова: Само когато пътувам, се чувствам сред свои

Излезе новата ѝ книга "Приказки от Горната и Долната земя"

публикувано на 11.07.23 в 08:25 | обновено на 12.07.23 в 05:58

След лепкавата жега на Буенос Айрес тук всичко е чисто, свежо и хрупкаво като прясно изпрани чаршафи, уютно като планинско селце, пролетно като лютиче, цветно като шепа бонбони, усмихнато като слънчев лъч, синенебо като детски сън. Добродушно и смайващо самотно. Далече, далече от глъчката и шумотевицата, от тълпите и цивилизацията, от бързането и стреса, чак най-отдолу, най-на юг, най-накрая на земята. Fin del Mundo. Краят на света.

Така Изабела Шопова описва Ушуая, градчето в най-южната част на Земята, краят на света, който със сигурност няма да сложи край на пътешествията ѝ.

След "На изток – в рая", "На запад от рая", "На юг от разума", "Подир сянката на кондора" и съвсем между другото - "Самоучител за преднамерено убийство на скуката", писателката и пътешественичка, която живее в Австралия, ни предлага поредната си завладяваща сага – "Приказки от Горната и Долната земя".

Този път Изабела Шопова описва приказните си пътешествия по света, който не е спирала да кръстосва в продължение на десетилетия. Заедно с дъщеря си Бояна, която с любов нарича „подрастващото“ и „вечно гладното“, обикаля Горната земя – Русия от 2009 година с безумната ѝ бюрокрация и красотата на московските църкви, Поднебесната империя – тук са Хонконг и комунистическия китайски „рай“, либералната Ниска земя, където майка и дъщеря правят безуспешен наркотичен опит.

Десет години по-късно ги виждаме в Чернобил, за който Изабела пише потресаващ пътепис за срещата с личните си демони.

През 2015 г. пътешественичката прекосява Долната земя – Буенос Айрес с футбола, тангото и живописните си улици, супердолния край на Аржентина и на планетата, Ушуая, за да преброди след това южните островни земи Нова Каледония, Роторуа, Вануато, Нумея, Маре… Преди да се завърне в Бризбън и във времето и да ни разкаже за своята Австралия и нейните уроци по щастие.

За Горната и Долната махала на глобалното село, за "номера на китайката", за хората и войните, за преживяванията, които не могат да се опишат с думи, за пътуването като начин на живот Изабела Шопова разказа пред Светлана Вълкова в предаването за култура "Гравитация нула":

Изабела Шопова

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Наркотик ли е пътуването за теб?

Хората, които толкова много пътуват и които живеят някъде другаде, принудени са не просто да скъсат, принудени са да приемат, че са завинаги скъсали с корените си. Пътуването се превръща в тяхната идентичност. За мен вече няма значение аз къде живея. Трудно ми е да кажа къде ми е домът. Аз си идвам вкъщи, когато пътувам към България и си отивам у дома, когато пътувам за Бризбън. Чувствам се у дома, когато съм в Нова Зеландия - и там съм живяла достатъчно дълго и имам новозеландски паспорт. Но със същата лекота, мисля, бих могла да си бъда у дома и някъде другаде, ако реша да се преместя. Единственото място, където някак си се чувствам сред свои, където нямам никога съмнения, че съм различна, е когато съм на път.

В България съм варненката от Австралия, в Австралия съм българката от Нова Зеландия. В Нова Зеландия съм българката, която живее в Австралия. Когато съм на път, тогава съм като всички други пътуващи. Не мисля, че е наркотик, това е начин на живот.

Е, може би индианското ти име щеше да бъде Изабела - жената, която пътува.

Може, може, да (смее се). Аз продължавам да се изумявам от тази възможност, която имам да пътувам. Голяма част от живота ми, младините ми минаха под знака на абсолютната невъзможност да се пътува. Всички представители от моето поколение знаят и помнят - пътуването беше немислимо. Дори не съм си мечтала да пътувам. То просто не беше част от нашия живот. Аз не познавах хора, които са пътували и нямах представа какво означава това. В началото имаше известно пристрастяване към пътуването. Когато за пръв път отидохме в Нова Зеландия , бях като изтървана, като някой, който е прекарал живота си в клетка и сега изведнъж има възможност да види широкия свят. Исках да видя колкото се може повече от Нова Зеландия - от света. Сега съм се кротнала и си подбирам пътуванията. Светът вярно е много голям - шарен и необятен и никога не можеш да го видиш целия, но в същото време има много неща, които се повтарят, които са подобни, които са същите. Хората навсякъде по света са едни и същи. Те може да имат различен исторически опит, може да говорят различен език, да са продукт на различна култура и в резултат на това да са развили различна философия, навици и поведение, но като цяло те са си хора. Имат същите желания, същите потребности. Контактът с тях се свежда до същите потребности и обмяна, стига да можем да преодолеем езиковата бариера. Същото важи и за различните континенти. Да, има екзотика, има невиждани животински видове, има невероятно красиви потресващи гледки и места на планетата, но в крайна сметка всичко това е все същата наша планета. Няма нищо неестествено, необичайно или чуждоземно. Мисля, че оттук нататък местата, които повече ме блазнят, са извън планетата Земя.