Журналистът Георги Калагларски: Не парадът прави празника, а достойната история на нашата армия и отношението на обществото

На Гергьовден в студиото на Радио Варна гост е именикът и колега, журналистът Георги Калагларски. Доцент и преподавател на бъдещи журналисти в София и Варна, автор на книги за българските медии и в областта на връзките с обществеността и рекламата, дългогодишен председател на Дружество "Печатни медии" - Варна и член на УС на Съюза на българските журналисти. Познаваме се отдавна, обсъждаме предстоящите събития, свързани с 70 години от основаването на СБЖ, развитието на медиите в новите технологични времена, има ли нов живот за печатните издания, но вълнението му е трудно прикрито, особено, когато заговорим за 90-годишната история на Радио Варна. Оказва се, че за първи път Жоро Калагларски влиза в студиото на Радио Варна преди точно 55 години...

Беше пролетта на 1970-та година. Правехме студентското предаване трима души - Емил Елмазов, който почина, писател, много известен по-късно, Величко Конакчиев и аз. Сашо Ламбов ни беше ръководител. Ние бяхме студенти и всичко беше на обществени начала, но всяка неделя си вървеше това предаване 60 минути. И много се слушаше, получавахме много писма и обаждания. Беше популярно, защото по онова време във Варна имаше 21-22 хиляди студенти...

И сега сте отново в студиото на Радио Варна през пролетта и то на Гергьовден. Честит имен ден! 

Благодаря! Аз много се гордея с името си, което се предава по традиция в рода ми. И когато пътувам в европейски държави и извън европейските държави, чуе ли се името Георги, всички търсят транскрипцията и казват "О, Георги, да, да, да, знаем!" и започват да изреждат Джорджо, Георгио,  Георги, Жорж... Името Георги е познато в различни региони по света, дори и в далечна Азия. Бил съм неведнъж в Китайската Народна Република и в Република Корея - така наречната Южна Корея, и дори там името моментално предизвиква някакви емоционални реакции и дава индикация, че е познато и в тези региони на света. Но не с това толкова се гордея, колкото, че името Георги устойчиво присъства в съвременния български бит и дух, в българската самобитност.

Имате предвид като избор на младите родители?

Да. Аз работя с млади хора - студенти от два университета, във Варна и в София, и виждам, че името Георги продължава да съществува. Дори, когато съм в пешеходните зони, и във столицата, и във Варна, в морската градина, често чувам да викат: "Георги, Георги, Жорко, Гошко, Гошко..." Аз съм бил Гошо, защото съм от "чужда" България, от Бургас. Дойдох във Варна и станах Жоро. Така че, радвам се, защото и двете транскрипции се чуват и в Бургас, и в София, и във Варна. 

Бих желал, ако не възразявате, да споделя един много личен момент с моето име. Ще прескоча момента, че съм кръщаван в църква на тригодишна възраст, въпреки силната съпротива на баща ми и без той да е информиран. Кръстен съм тайно, но съм много горд с моето църковно кръщелно свидетелство. Налагало се е няколко пъти да го показвам и винаги е правило впечатление като един много добре изработен църковен документ. Изпипан, полиграфически изработен, оформлението е много силно въздействащо и дано да продължава тази традиция в съвременната българска църква. 

А кой е моят личен момент? Преди няколко години, 7-8 може би, с помощта на Варненския владика дядо Кирил, светла му памет, една група, чрез Варненската туристическа камара, посетихме атонските манастири. Зографския манастир най-вече, разбира се, но и още няколко други манастира, за които сме се обещали да ни разказваме по молба на монасите, защото там има специален статут за влизане в манастирите, за присъствие в манастирите и т.н. Вероятно се досещате, че най-дълго време бях пред иконата на Свети Георги. Вечетляващо беше, че когато се върнах във Варна, забелязах, че Св. Георги ми даде много силен знак... Вълнението ми е много силно, защото получих един категоричен знак, визуален знак, две букви... Едната буква е моята "Г", Георги, другата е "В", Виктори, т.е. Георги Победоносец... И оттогава още по-силно вярвам в чудеса, каквито и да са те.

Тези знаци кога идват - когато имаме нужда от тях или когато сме отворени да ги видим?

Мисля, че когато сме честни и когато имаме желание и праведната... усещането за праведна вяра. Не ходя на църква, признавам се, но се отнасям с дълбоко уважение към българската църква, към християнството изобщо по света. Много се радвам, когато посещавам тези далечни райони в Азия и срещам там православни християни, които редовно посещават местните църкви, усещам и много активното отношение към тази духовност и сред подрастващите. Особено е силно това в Република Южна Корея, в Казахстан и дори в някои райони на Китайската Народна Република. Преди да започнат бойните действия в Сирия и в Йордания, посетих такива храмове и там. Бях много впечатлен и няма да забравя как пред входа на църквата в Алепо - един чудесен сирийски град, който беше унищожен при бомбардировките, лоена свещ се беше разтопила там преди дни и се беше превърнала в фигурата на Света Богородица и те пазеха този знак. Силни знаци, които се случиха пред очите ми и с мен..

Изненадвате ми, защото аз Ви познавам като един много аналитичен човек, с много интереси и с прагматизма необходим в днешното време, но тази друга страна на Георги Калагларски е нова за мен...

Аз съм много благодарен на нашата баба, баба Нона Калагларска, върла панагюрка. Защо върла? Защото страхотни неща ни е разказала за Панагюрище и за България. Ни сме 11 внуци и тя ни отгледа. 

Единадесет! 

Да, панагюрските семейства и фамилии и до днес са многодетни, с по 3-4 деца. Така е и при мен - ние сме 4 деца, аз съм най-малкият, а общо сме 11 внуци. Тя ни създаде усета за красотата, смисъла, философията, дълбочината на вярата. Вярата, свързана не само с православната църква, а въобще вярата в светлината, която ние трябва да се стремим да създадем около себе си. И усета да улавяме тази светлина, тази хармония, тази добрина. И много, много други добродетели баба ми Нона Калагларска създаде в нас и всички сме силно благодарни, опитваме се да ги предадем на нашите деца и мисля, че съм успял, лично за моите деца.

Толкова хубава история!. Знаете ли, в момента е много модерно да се изследва родовата история и даже да се провежда родова терапия като се изследва родовата история. Не знам защо започваме да търсим назад в рода корена на нашите проблеми, на нашето нещастие, на нашето неблагополучие или на неприятните модели, които поколенията повтарят, а много по-рядко търсим тези корени на доброто, на добродетелите, на ценностите, които захранват всяко следващо поколение. Какво се е променило толкова в нас, че само търсим откъде тръгва злото, а не откъде тръгва доброто?

Защото злото е много по-силно със своята динамика и с умението да обладае нашите мисли и да стимулира нашите действия. Добротата е своеобразна човешка философия, човешко вглъбяване, човешки мироглед, които се изграждат за много по-продължително време. 

Аз живея в централната част на Варна между две училища и наблюдавам често момчета, за които е много по-лесно да вземат един камък, да го хвърлят, да строшат нещо или на някое красиво дърво да се люлеят, докато го счупят, или да вършат някакви други такива нежелателни действия, отколкото да изкопаят дупка, да купят едно дръвче и да го засадят...

... а после и да го поливат, да го гледат как расте, да го пазят...

Да, да се грижат. Виждате колко усилия се изискват, за да извършиш едно добро дело... И пак се връщам към корените на моята фамилия Калагларски, която е съхранена и даже в градския музей в Панагюрище има един кът, посветен на нашия чичо Йосиф Калагларски, който е бил основател на социалдемократиечската партия и на 23-24 години са го пребили в полицията, а малко по-късно е починал. В Панагюрище има и улица „Йосиф Калагларски“ и паметна плоча. Там заведох съпругата си, моите деца, заедно с брат ми, с двете ми сестри, направихме си снимки... Връщам се към този момент, защото Вашият въпрос възкреси още един спомен в моята памет, за който отдавна не бях се сещал. 

Баба ми, Нона Калагларска, ми подари една църковна книга - на мен от единадесетте внуци, от 1835 година. Издадена е в Цариград, по онова време в България не е имало печатници. Издание със стария български правопис, разбира се, много красиво оформена книга. Аз цял живот професионално винаги съм правил списания, вестници, книги, но и до ден днешен се впечатлявам колко е добра полиграфическата изработка от 1835 година... И тази книга започва и завършва с думите за добротата, човешката доброта, че това е смисълът на нашия живот. 

Върнахме се почти два века назад, за да открием, че и нашите прародители са се вълнували от същите проблеми и са изповядвали същите ценности като нас...

Не е трудно да бъдем добри, но нещо ни пречи. Пречи ни може би тази динамика на технологичното време, която ни обсебва...

Има един елемент от деня на Св. Георги Победоносец - той е и празник на българската армия, ден на българската гордост, изразена чрез това. 

Един от моментите, които засилват моето самочувствие, че нося това име, е точно празникът на българската армия на 6 май. Аз също съм офицер от българската армия. Завършил съм школа за запасни офицери в Враца, каквато беше системата преди години. След това бях заместник-командир на гранична застава на гръцката граница, но тогава гранични войски бяха в системата на Министерството на отбраната. Сега вече са в системата на Министерството на вътрешните работи. 

Военната служба е тежка, но много достойна и много мъжка. И радостно е, че точно на този ден ние се сещаме за българската армия, за тези достолепни хора, които често пъти ние забравяме, често пъти ги упрекваме и може би имаме основание да ги упрекваме в някои моменти и в някои ситуации, но това са хора, възприели един стил на живот, много по-различен от традиционния живот извън армията, свързан и с много рискови, с много лишения и са достойни за уважение. 

Сега, вярно, някои казват, че много са ни бедни парадите, че са много скучни... Не парадът прави празника. Празника го прави отношението на обществото, отношението към тези хора, отношението към историята на нашата армия, която е изключително достойна. Високостойностни и достойни моменти имаме, които формират историята на нашата армия.