Проф. Васил Стефанов: "Няма причина да не съм щастлив"

Жоро Александров: Първо да Ви приветствам с добре дошъл във Враца, където сте, тъй като сте председател на журито на 25-ия Национален фестивал на малките театрални форми. Как намирате града?

Проф. Васил Стефанов: Градът е променен, малко, но достатъчно, за да усетя, че е за по-добре. Или поне на мен така ми се струва. Може и така да ми се е сторило от слънцето, което пекна. Това няма да промени мнението ми, че Враца е един слънчев град. Тук съм за фестивала. Бил съм вече 4 пъти в града ви заради него, сега ми е за пети път. Бил съм член на жури и негов председател, бил съм и селекционер.

Жоро Александров: За нас във Враца е истинско удоволствие, че сте тук. Какво очаквате от юбилейното издание на фестивала?

Проф. Васил Стефанов: Трябва да призная, че не съм гледал нито едно от представленията, които са включени в конкурсната програма. Въпреки че в афиша има и няколко софийски представления. Видях обаче състава- актьори, режисьори, и мисля, че селекцията е доста сериозна! Очаквам да видя интересни представления, което означава, че ние- в журито, ще имаме сериозни затруднения при оценяването. Ние сме зрители, но и съдници, което прибавя към начина на гледане едно ново усещане. Добавя много напрежение, както отговорност, която ще носим с решенията си.

Жоро Александров: Няма как да не Ви попитам: накъде отива театърът?

Проф. Васил Стефанов: Това е труден въпрос. Дай Боже, да отива на добре! Това е моето желание, макар че, ако говоря с ръка на сърцето, имам определени притеснения. За момента има доста много и сериозни сигнали, че качеството на театралната продукция- говоря в целия й обем, не се повишава, а напротив. Въпреки че чета доста оценки на критици, че общото ниво се е повишило, че е по-добро… Разбира се, във всеки театрален процес има успехи. Не може да няма върхове! Но аз говоря като цяло за този процес. В театъра се извършват сложни процеси, а те са особено болезнени, когато става дума за смяна на поколенията. Идва една нова генерация от актьори и режисьори, които носят със себе си едно ново мислене. А то е свързано с нови критерии, нови вкусове и предпочитания. Има неща, за които чувствам, че възрастовата разлика ме кара да гледам с други очи. Докато младата публика ги приема възторжено, аз съм резервиран! Вероятно това е напълно нормално…

Жоро Александров: Твърде възпитано се изразихте, но ако говорим по-директно: чалгата превзема ли театъра? Халтурата измести ли високото изкуство в театралните зали?

Проф. Васил Стефанов: За съжаление има всички условия вътре в театъра и което е по-важно- вън от театъра, които насърчават това, за което говорите. За нахлуването на онова, което условно наричаме "чалга", а то е пошлият вкус, евтиното, печалбарското… да се посмеем само, без да се замисляме… да се погъделичкаме… Аз бих употребил една дума, която отбягвам, но за съжаление няма как да я избегнем- простащината! Това е най-обезпокояващото, тъй като простащината никога не е имала нищо общо с художественото, с изкуството. Мисля, че това е един лош знак за театралното изкуство.

Жоро Александров: Можем ли да цитираме класиците и "да убием простака с мълчание"?

Проф. Васил Стефанов: За съжаление класиците са казвали тази реплика, когато са виждали заплахата от простащината. За наше още по-голямо съжаление, днес не говорим за заплаха, а за реално присъствие, за настъпление дори, затова не можем да го отминем с мълчание. Защото мълчанието днес ще бъде в услуга на простащината!

Жоро Александров: Това, което казвате, е много страшно…

Проф. Васил Стефанов: Дай Боже, да преувеличавам, дай Боже това да не съответства на действителността! Но се боя, че съм прав. Това е и притеснението ми, че нещата, за които говоря, не са дори на прага ни, а отдавна са го прекрачили.

Жоро Александров: Книгата ви "Народният театър като съдба" е абсолютен хит на пазара. Това сигурно е така, защото тиражът й е ограничен и повече екземпляри лично ги подарявате?

Проф. Васил Стефанов: Тази информация е малко грешна, защото в София в три книжарници книгата все пак се продава. Но е истина, че тиражът й е ограничен и аз гледам да я подарявам на хора, които ще я прочетат с определено съучастие и ще разберат за себе си важни неща. Не бих казал, че е "хит на пазара", защото няма реален пазар, но наистина има интерес към книгата. Все пак трябва да подчертая, че това наистина е мой дневник. Аз съм го писал за себе си. Това не е съчинение, а моя изповед, правена пред мен самия, която реших все пак да споделя с други, защото в тази изповед има събития, които надхвърлят собственото ми участие в живота на Народния театър "Иван Вазов" и има значение за цялото.

Жоро Александров: Трудно ли се решихте да покажете мислите и чувствата си пред други хора?

Проф. Васил Стефанов: Би могло да се каже така, защото дневникът, за който става дума, завършва през 2003 година, а сега сме 2014-а. Имах възможност да обмислям решението за публикацията повече от 2 години. Но през ноември миналата година навърших 80 години и си помислих, че след като съм достигнал тази възраст, мога да си позволя да повдигна малко завесата над тази интимна изповед. Защото сигурно знаете, че дневниците се публикуват обикновено след смъртта на авторите им. Аз реших да изпреваря този момент…

Жоро Александров: А това не е ли своеобразна закачка към онова, което сте написали, към хората, чийто съдби сте определяли като директор на Народния театър за период от 15 години- между 1990 и 1999 година, както и от 2003 до 2008-а?

Проф. Васил Стефанов: Да, така е. Надявам се всички хора, които се видят в този дневник, няма да съжаляват и да имат притеснения, че съм споделил нещо толкова интимно, защото интимните изповеди не са от клюкарски характер. Те издават по-скоро тайни от кухнята на театъра, казват защо нещо се е случило и как е станало. Това са неща, които не са известни на външните хора и сега, когато бъдат научени, дават много обяснения на възникналите тогава въпроси. И най-вече обясняват на хората, които са вътре в тези събития, защо е трябвало да стане така. Няколко колеги вече ми го казаха, след като са прочели книгата.

Жоро Александров: Може би от позицията на времето е по-лесно за разбиране?

Проф. Васил Стефанов: Не само, но и научават за позицията на директора. На човека, който стои на върха на пирамидата и трябва да взема решенията.

Жоро Александров: Трудно ли се ръководят актьори? А по-трудно ли е да се управляват известни актьори от Народния театър?

Проф. Васил Стефанов: Вероятно очаквате да кажа, че е трудно. Не бих казал, че е лесно, но след 15 години като директор на Народния театър, мога да кажа, че ми е било приятно. Поради естеството на работата, аз общувах с тези хора дълги години и към края имах с тях приятелски, чисто човешки отношения. Споделяли ли са с мен творчески мъки, радости и проблеми като на свой човек. Затова казвам, че в един период трудността прелива в някакъв вид радост, защото театърът е един особен вид творчество, той е един непрекъснат низ на замисляне, подготвяне и реализация на представления. В театъра този процес е непрекъснат… И въпреки че директорът не създава, той участва в измислянето, по-скоро в "бременността" на създаването,  накрая се радва или страда от резултата!

Жоро Александров: Когато един театър произвежда силни спектакли, причината за това са не само актьорите, но когато театърът има провали, първият заподозрян е директорът, нали така?

Проф. Васил Стефанов: Да, логиката е такава. Тя може и да не е вярна, но е утвърдена и човекът, който стои на кормилото, носи отговорността. Колкото и несправедливо да е това понякога! Така е прието: капитанът да носи цялата отговорност…

Жоро Александров: Сигурно много пъти сте отговаряли на следващия ми въпрос: трудно ли беше решението за смяната на поколенията в Народния театър с пенсионирането на цяла плеяда доказани и обичани артисти? По какъв начин се разделихте с тях?

Проф. Васил Стефанов: Аз публикувах моя дневник до голяма степен, за да възстановя събитията, довели до пенсионирането на тези хора. Разбира се, че беше трудно. Тези, които могат да прочетат книгата ми, ще разберат, че това е било една истинска битка. Аз участвах на страната на онези, които в края на краищата пострадаха, но бях принуден да изпълня един правителствен документ за пенсионирането на хора, навършили пенсионна възраст. Правих опити да избегна тази операция, но опитите се оказаха безуспешни- просто имаше документ, който ме задължаваше да извърша това пенсиониране. След като самото правителство, издало този документ, не го отмени, аз трябваше да го изпълня! Стигна се до едно драматично събрание, за което много хора не знаят нищо. На това събрание ми беше поискана оставката. И аз, заедно с режисьорите на щат в театъра, си подадохме оставките. Просто министърът не ги прие. Тогава ситуацията се измени, защото достигнахме момент на нетърпимост и невъзможност да останем заедно, тъй като нещата бяха стигнали до… стълкновение. Опитът за преврат направи невъзможно съжителството ни под един покрив. Това значеше, че ако останем заедно, някой щеше да продължи да крои планове да отреже главата на другия. А това не е обстановка за добра работа…

Жоро Александров: Кога се случи това?

Проф. Васил Стефанов: През 1992 година.

Жоро Александров: Но 7 години по-късно, през 1999-а, вие напускате Народния театър. Подавате си оставката и министър Ема Москова  я приема. Защо се стигна до там- пак ли имаше опит за преврат?

Проф. Васил Стефанов: Не, тогава нещата бяха различни. Не мога да кажа аз какво се е случило, защото не познавам нещата отвътре, както при ситуацията през 1992-а. Оказа се, че бюджетът на театъра изведнъж беше орязан рязко, като ни даваше възможност да си плащаме само текущите сметки, без да ни дава средства за постановки.

Жоро Александров: Значи са Ви принудили да не работите?

Проф. Васил Стефанов: Да, това означаваше подобно свиване на бюджета. Имаше и някакъв елемент на недоглеждане, защото след оставката ми, парите, които претендирах да получа, все пак бяха намерени и бяха дадени на театъра, но това се случи след напускането ми. Оттеглих се и оставих на тези след мен да намерят изход. И такъв беше намерен не от тях, а от самото министерство. Възможно е това да е бил начина да бъда отстранен. Признавам, че не ми е минавало през ума, а и се случи на 9-ата година от управлението ми. Аз се чувствах морен и исках да си тръгна…

Жоро Александров: Казвате го твърде възпитано, но е възможно да има политически мотиви в отстраняването Ви, нали?

Проф. Васил Стефанов: Много е възможно. Имаше и други индикации за замисляне на евентуалната ми смяна. Във всеки случай, ако е имало такова нещо, беше направено по доста ловък начин. Затова не мога да твърдя, че е имало политически мотив.

Жоро Александров: Но се връщате на бял кон след 4 години?

Проф. Васил Стефанов: Даже нямаше 4 пълни години. Причината да се върна е, че за съжаление изборът на ръководни кадри след моето напускане беше много несполучлив. И новите две ръководства за три години не можаха да се справят с положението, а театърът затъваше все повече. Тогава очевидно се е родила идеята за връщането ми. Тогавашният министър на културата беше Божидар Абрашев- той ме покани да се върна в Народния театър. И въпреки моята съпротива- няма защо да го крия. Не виждах причина да се върна, след като ръководех театъра 9 години, сам го напуснах и живях щастливо 3 години, отново да се връщам.

Жоро Александров: Защо тогава го направихте?

Проф. Васил Стефанов: Аз имах сериозен мотив. Занимавам се с история на театъра и знаех, че през 2004 година ще се отбележи вековния юбилей на Народния театър. А предложението дойде една година преди юбилея. Мен наистина ме изкуши идеята да бъда в театъра на неговия вековен юбилей! Може да кажете, че е суета, но си мислех, че аз съм един от подходящите хора да съм в театъра точно в този момент. Мисля, че макар и за кратко време успяхме да организираме това честване, то мина добре, а тези, които участваха в него, ще го помнят!

Жоро Александров: Ръководите Народния театър до 2008-а, след което се оттегляте. Изкушава ли Ви идеята отново да се върнете в културната институция?

Проф. Васил Стефанов: Моето повторно излизане от театъра беше абсолютно програмирано, защото през ноември 2008-а навърших 75 години. Пенсионната възраст тогава беше 65 години, а аз бях останал на работа цели 10 години след това. Осъзнавах, че независимо от това и че мога да работя още, тази цифра- 75, ми даваше ясно да разбера, че  е въпрос и на лично достойнство да се оттегля. После се появиха спекулации от моите наследници, че съм напуснал театъра, защото съм го довел до кризисно състояние. Когато напуснах обаче, театърът беше в отлично състояние. Дори едно от доказателствата за това е, че в репертоара му все още има 5-6 постановки, правени по мое време. А вече шеста година не ръководя Народния театър "Иван Вазов".

Жоро Александров: Доста възпитано говорите за наследниците си, но според Вас, добре ли върви Народният театър в момента?

Проф. Васил Стефанов: Да ви призная: не следя отблизо какво става с театъра. Първо, защото преди време имах няколко поредни разочарования, но и второ, защото искам да сложа граница между себе си и  театъра- имаше моменти, в които се стрясках от мисълта, че твърде много съм се сраснал с него. А раздялата е болезнена, няма какво да крия, защото това са 15 години от моя живот, в които съм лягал и ставал с мисълта за него, през които години съм седял на един стол, зад едно бюро … Аз имах нужда да се отдалеча, защото, ако бях останал в орбитата на театъра, щях сам да се обрека на някакъв вид мъка. Но стана така, че между мен и театъра се издълба… пукнатина и усетих, че като че ли не съм желан за новите хора, които влязоха там. Това са български порядки. Мъча се да посрещам тия неща с усмивка, защото в края на краищата всичко минава и заминава. И до ден-днешен, когато се срещам с колеги от театъра, си стискаме ръцете или се прегръщаме като приятели. Това е нещото, което никой не може да ми отнеме. Това е един вид награда за онова, което съм правил с тези хора.

Жоро Александров: Чувствате ли се щастлив?

Проф. Васил Стефанов: Няма причина да не съм щастлив!

"Няма причина да не съм щастлив", казва в края на разговора проф. Стефанов. Деликатен урок на един достатъчно живял човек, подарък за всеки, който съумее да го разчете със сърцето си. Урок, който напомня за една друга история: "Когато бях момченце, високо колкото наредени една над друга три ябълки, говорех достатъчно силно, за да звуча като мъж. Тогава си мислех, че всичко зная и все повтарях- аз зная, аз зная, аз зная... всичко..." Така започва изповедта на големия френски актьор Жан Габен. Нека неговият песенен разказ за мъдростта на времето бъде днешната запетая в поредицата истории за живота, които ви споделяме всеки понеделник в предавенето "Калейдоскоп".