Урок по родолюбие от Земята на Орфей

Участниците се подкрепят много, няма и капчица завист, само радост от майсторлъка на всеки, дръзнал да се захване с този изкусен инструмент. Гайдарите се събират на групи, заедно настройват инструментите, засвирват нещо, после пък запяват някоя родопска песен. Така се срещнах и с първия ми събеседник- Севдалин Бакларев. Свиреше с група гайдари, но особено ме впечатли с пеенето си- после стана ясно, че всъщност е  певец в ансамбъл "Пампорово", но като всеки истински родопчанин- свири и на гайда.

"Със сърцето се свири повече, отколкото с пръстите. Родопчанинът е това- музика, песни, здрав твърд характер. Родопчаинът е бил буфер между Османската империя и българите. Но той не се е предал. Това безчинно мачкане не е пречупило хората тук."

Следващият ми събеседник е не по-малко интересен. Атанас Пеев е типичен родопчанин- горд и скромен, изкусен във всичко, с което се захване. От артистичен род е- баща му- Иван Пеев, е художник и директор на Художествената галерия в Смолян. Синът е наследил както артистичния дух, така и здравия български корен. Завършил е обработка на метали и скулптура. През миналата година е номиниран за "Пазител на  традициите", в категория занаяти. Че е пазител на традицията- няма спор, освен че е опитомил желязото, той успява така да разпее гайдата, че сърцето ти сгрява.

"Идвам за хората, това е отговорност към тях и към инструмента, и към предците ни. В Родопите във всяка къща има гайдар или певица, или най-малкото мухабет с гайдата. Така започнах и аз- да се науча да веселя хората, когато се събираме. Пожелавам на всички българи здраве, търпение и вяра в себе си. По-малко да се оплакват и да парвят повече за себе си, за околните и за Родината- тогава ще се оправим."

Ден преди пристигането ни в това магическо селце Гела, смятано за родното място на Орфей, небето си раздра ризата- дъжд, дъжд, дъжд... сякаш Йехова бе пратил втори потоп...

Тръгнахме от Смолян по кривите планински пътища, после пътят стана пътека, черна и кална- калта, омесена от над десетчасовия дъжд, бе тежка, но въпреки това по тези три километра до Илинденските хълмове като мравки пъплеха хора- стари, млади, родители с колички, българи, чужденци. Когато стигнахме зелените поляни, пред очите ми се ширна шарена пищна картина: в две стройни редици бяха наредени сергии с автентични предмети от българския бит- китеници, носии, цървули, пафти, шевици... Свят да ти се завие от хубост! Да се чудиш как скромната българка- без училище, без учители, е сътворявала цялата тази красотия. После се редяха чеверметата- традиционна храна на родопчаните. От другата страна на баира бяха накацали като врабци неизброимо количество палатки. А средата е сцената. Когато пристигнахме, надсвирването бе в разгара си- сили мереха най-добрите. Преди да видя сцената, я чух- гласът на гайдата се извисява до небето, обира звездите, после слиза по поляните и бере билките и цветята- и този букет от звезди и билки подарява на благодарните слушатели.

Публиката бе шумна и многобройна, на гайдата отвръща с възгласи и ръкопляскания- сякаш си говорят. А в калната земя смело газят стотици крака- кои обути, кои боси.

Не ги уплаши калта- тежко хоро, игриво хоро- редят се едно след друго, защото такъв е и регламентът- трябва да включва и бавна, и по-бърза част. А на хорото хванати предимно млади хора- усмихнати, замечтани и щастливи, упоени от омагьосващата музика.

Започнахме този разказ, за да напишем поне една буквичка от азбуката на душата и паметта, защото без тях децата ни ще останат недоучени. А ние сме тези, които трябва да посеят семенцето, така, както е посято в младите хора, които видях в Гела.

Когато човек има късмет - има! И толкова! Така се чувствах и аз в Родопа планина, защото успях да открия толкова живи човешки съкровища.

Най-ми легнаха на сърцето двете Марии, и двете от Гела- деляха ги години, но ги събираше традицията и преклонението пред паметта.

По-младата е Мария Радичева, дъщеря на Манол Радичев, просветен деец, общественик, създател и първи художествен ръководител на Самодейния фолклорен ансамбъл към читалище "Съзнание" в село Гела. Фолклорният ансамбъл на селото носи неговото име и естествено Мария е част от състава и продължава делото на баща си. А иначе е била учител по биология в музикалното училище в Широка Лъка.

Втората  Мария е на 86 години. Мария Радичева ми обяснява, че баба Мария дълги години се е грижела за параклиса на Пророк Св. Илия, който се намира почти до сцената. Намирам ги прегърнати именно там, да си хортуват сладко и да се радват на младите.

"Хубаво е, че има много млади гайдари и че традицията се предава от поколения на поколения. Тук сме всяка година. Гайдата е в сърцата ни. Някога хората бяха по-добри и си помагаха. Здраве, спасение, мир и любов желая на всички", споделя баба Мария.

"Този събор е традиционен. Параклисът е ням свидетел на всичко тук. На Илинден да те открадат тук е било ихтибар. Има космическо нещо тук, не случайно тук е Съборът! Тук има едно дърво- калина, което, като го прегърнеш, ти отнема цялата отрицателна енергия. В училището в Широка Лъка учех децата на много любов към народната музика, към народната песен", обяснява по-младата Мария.

Двете Марии стоплиха сърцето ми, уважаеми слушатели, защото от тях струеше човечност и здрав български дух. Точно такива жени и мъже предават на най-младите, на децата, опорите на българщината.

Азбуката на душата- успяваме ли да я предадем на младите?...

Гледайки събралите се над 40 гайдари в Гела, мога спокойно да кажа: Да. Успяваме. Може би не винаги и не навсякъде... Но със сигурност, особено в малките селца и градове, традициите ги има и живеят в такива надсвирвания, събори, фестивали.

Как да не ми заиграе сърцето, когато виждам най-младия участник, шестгодишния Богдан Любомиров от Пловдив, малко по-нататък пък е най-възрастният състезател, 69-годишният Георги Червенков.

Вниманието ми привлича една група гайдари, току-до сцената. Шумно и весело е при тях. Причината е легендата, 83-годишният бай Стою Чангаров, от село Бостино. Около него са се скупчили по-младите гайдари и го гледат с такова благоговение и обич. Той пък се закача като младеж- пее, свири, пуска лакърдия след лакърдия. А младите го следват във всичко- запее ли, запяват и те, засвири ли- и техните гайди пригласят. Както във всяко състезание- последна е думата на журито, а то е респектиращо: проф. Милчо Василев, ректор на Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив, помагат му гайдарите Ангел Герзилов и Костадин Илчев, който през 2012 година  успя да събере 333 гайдари в София за рекорд на Гинес.

Трудно ми е да завърша днешния разказ, защото има неща, които не могат да се предадат с думи. Такива, които дори да видиш, пак е трудно да възприемеш напълно, толкова са многолики. Такива, като надсвирването в Гела, което чрез предаването "Калейдоскоп" гостува в домовете и душите ни.

Надявам се да съм успяла да ви пренеса на това магическо място, при извора на родовата памет, при азбуката на духовното, която ние, възрастните, трябва ежедневно да предаваме на децата на България.

На нашите деца честитя първия учебен ден, а на всички нас- родители, учители, общество- да не забравяме отговорността, която носим към тях.