Милен Василев: "Работя там, където живея и мечтая"

Съдбата е била добра с него- трима мъже са орисали пътя му- първият му е дал живот; вторият му е дал родителска обич и сигурност, третият му е дал усещане на творец. Милен има три деца, за които иска да събере в бащината си ласка своето наследство и от тримата. Затова най-важните неща за него са в дома му- там е любовта. Там растат децата му. Там се раждат неговите произведения. Няма как да не ги познаете. Те са като мелодия, композирана от камък, дърво, бронз... И са подписани с М.

"Ако работиш това, което си мечтал, няма как да не го обичаш. Аз работя това, за което съм мечтал. Ателието ми е там, където живея и мечтая. На десет километра от Враца. Къщичката беше купена за ателие, но така стана, че я харесахме всички и останахме да си живеем там. Вече десет години ни е дом. Имаме си всичко. Сутрин рано се събуждаш и чуваш тишината. Имаме си дворче. Там си работя. Има две-три поръчки. Има и само мои неща. Рядко остават за дълго. Идват хора и ги купуват", обяснява ми Милен. Питам има ли и такива творби, които не се продават.

"И да, и не. Има три, които са от по-дълго. От дърво. Едната се казва "Сълзи". Другата е "Криле". Третата... Третата има по-различна история. Един ден дойде един човек и ми каза: "Направи нещо, каквото ти измислиш, да си слагам CD-тата". Направих "нещото", но човекът замина за чужбина и поръчката си остана при мен. Това, което ми хрумна, е октопод. Не бързам да го предлагам- може пък човекът да вземе да се върне и да си го поиска", разказва с усмивка Милен. Твърди, че не се привързва към нито едно свое творение, защото всяко от тях, след като бъде завършено, си заживява свой живот. Но все пак признава, че към композицията "Сълзи" си има мъничко по-лично отношение и я е изпълнявал от различен материал:

"Тия сълзи ги правих на няколко симпозиума по света от камък. И реших да ги направя в дърво. Да видя как ще стоят в дърво. Дървото винаги е по-топъл материал, по-мек за работа, по-уютен и стои добре навсякъде."

"Не обичам да работя с цветен камък- на точки, жилки... Въпрос на усещане е. Цветът разбива формата. Едноцветен мрамор, да. Но цветен камък- не", категоричен е скулпторът. Питам къде по света има негови неща.

"Една работа, като се откупи, аз спирам да следя пътя й. Носил съм по симпозиуми и малки творби. Зная къде и от кого са откупени, но никога не съм се интересувал от тях. Но сега, като ме питаш, се сещам за една работа в Португалия. Симпозиумът беше един месец, но аз приключих за една седмица и ми дадоха още няколко парчета камъни. Направих още няколко неща. Две се продадоха на частни лица, а третата я откупи Общината на града-домакин на симпозиума. Поставили са я точно пред входа на Общината. И сега, всеки сайт от този град като погледна, се случва да я видя... Но не защото го искам", разказва историята на една от своите скулптури Милен.

А има ли такава, за която му е мъчно?

"Да, има такава. Но тя си е тук, у нас. Правена е за моето дипломиране. Гранит. Много хубава работа. От студентското ми ателие отиде на едно място край София. Когато се дипломирахме с жена ми, щяхме да правим къща в Нови Искър. Наляхме основите. Аз закарах част от скулптурите си там. Тази творба е много трудна за преместване, защото е много тежка. С големи мъки я закарахме там, където тогава си мислех, че ще стои завинаги... Но животът се стече по друг начин... Когато за последно ходих да я видя, беше паднала, затисната от наноси, от треви, от дървета... Та ето за тази ми работа ми е много тъжно", споделя Милен. Няма как да не попитам какво е станало тогава?

"Едно пътуване до САЩ. Кандидатствах за един симпозиум, а получих виза за 5 години. Ходих на няколко симпозиума и се връщах, а последните две години останах там. Така се разминахме със строежа в Нови Искър. Жена ми почна работа във Враца. Тя си е от тук. Аз се върнах. Дойдох във Враца. А "виновник" да започна работа в Музея е художникът Росен Рашев-Рошпака... Така станах уредник в Галерията", подрежда спомените си Милен. Решавам, че е време е да го върна в детските му години...

Милен Василев е роден е в Ямбол, израства в Левски, учи в Троян, а после и в София. Живее и твори във Враца.

"Не съм се родил с мечтата да моделирам. Рисувах добре коне. Но толкова. Мой приятел отиде в керамичното училище в Троян. С него сме учили заедно, играли сме заедно и аз реших, че искам да отида при него. И там намерих подходящия учител- Кръстьо Дърмонски, от Русе. Той ме запали да разбирам скулптурата и да продължа", връща времето назад Милен.

Младежкият му избор да учи в Троян е почти случаен, но не и решението да продължи в Академията, където белег в неговото развитие оставят проф. Борис Гондов и преподавателят по каменоделие Александър Апостолов.

"Исках децата ми да станат художници... Голямата дъщеря започна добре, показа възможности, но избра да стане стоматолог. По-малката категорично отказа да отиде да учи в Троян, както на мен ми си искаше. А синът е още много малък..."

Поговорихме си със скулптора Милен Василев за постигнатите и неродените още мечти, за удовлетвореността, вътрешното равновесие, за работата и за семейството.

"Ще продължавам да си правя малките неща, докато стигна до работата, която ще иска да бъде уголемена. Кога ще дойде този момент? Когато дойде! Някога, в Троян, с моя приятел и с моя учител, мечтаехме за ателие в планината. Аз го имам. Работя там, където живея и мечтая. Какво повече му трябва на човек?", ми казва мъжът, който е намерил своето място в изкуството, подредил е своя дом такъв, какъвто го е виждал в младежките си мечти, приютил е в него любовта на своите близки и магията на своето творчество и всеки ден се събужда с усещането, че е там, където иска да бъде. Да, какво повече му трябва на човек? Да работи това, за което мечтае; да твори там, където мечтае; да почива там, където мечтае... Пожелаваме ви го на всички вас, приятели, и ние, дуетът на "Калейдоскоп"- Ваня Минева и Силви Сливенов.