Размер на шрифта
Българско национално радио © 2024 Всички права са запазени

Анета Дръгушану- майсторът на селските хора от Северозапада

2
Снимка: Радио Видин
В предаването "Калейдоскоп" заедно с художничката Анета Дръгушану рисуваме с ярки и свежи краски шарената история на нейния живот, така както тя рисува своите картини. Анета Дръгушану е родена в западната част на румънска Молдова, в село Поточ през 1937 година. Семейните традиции в нейния дом са строги и патриархални– царят уважение и почит към по-възрастните, мъжът е главата на семейството, трудолюбието е издигнато на пиедестал, децата от малки работят наравно с  големите, обещанията и дадената дума се спазват.

Анета рисува още от малка и този неин талант насърчава първо майка ѝ, а по-късно и учителите в училище. Въпреки че не учи в Художественото училище в град Яш, тя успешно се представя на изпитите в Художествената академия в Букурещ. След 6 години следване, през 1963 г. завършва живопис при бележития художник проф. Корнелиу Баба. Дипломната ѝ работа предизвиква скандал в Централния комитет на партията, защото е твърде абстрактна. Този щрих, характерен за нейното творчество, си остава и до днес.

По време на следването си се запознава със съпруга си Георги Петров, също известен художник. Младото семейство решава да се установи да живее в България. И така Анета Дръгушану пристига във Видин. Тя няма понятие, че нейният съпруг е от влашкото село Кошава. Затова, когато е посрещната от близките му на влашки език, тя е изненадана.

Така Анета Дръгушану се появява на художествената сцена в България още в началото на 1960-те години и по-голямата част от живота ѝ е свързан с България, с нашия Северозапад.

Извор на вдъхновение за художничката са селските жени. Животът ѝ в село Покрайна ѝ дава възможност да открие своите типажи и да ги пресъздаде в картините си. И не само това - заедно с жените от Покрайна тя ходи на полето, в царевицата, където докато жените работят, обядват, почиват тя непрекъснато скицира. Така се раждат едни от най-известните ѝ цикли: "Градината на човека", "Завръщането на човека", "Посрещането на човека" и "Роди се човек", "Трудът" и "Сън на земята". 

Критиците определят нейната живопис като носеща новаторски характер, което я нарежда сред най-големите български живописци. Макар че самата авторка споделя, че не се чувства изключителна и по-различна.

Според проф. Чавдар Попов творбите на Анета Дръгушану "имат категорично стилово разпознаваема физиономия, която от години определя нейното неповторимо присъствие в съвременния ни художествен живот. В своето творчество тя осъществява много своеобразен синтез между класическа и модерна живопис."

В разговора си с нея, аз видях Анета Дръгушану най-вече като човек. Направи ми впечатление нейната детска неподправеност, чистота, подреденост и липса на суета и гордост, уважително отношение към всички. Съвсем семпла жена, която изцяло е завладяна от нейната любов – рисуването. Самокритична е към творбите си. Казва, че няма високо самочувствие за това, което работи и винаги подлага на съмнение нещата, които рисува. Тя постоянно преправя и дооправя картините си, работи бавно и се връща много пъти към тях. Даже се учудва как така я определят като интересен художник. Не обича да прави изложби, но за 80-ата ѝ годишнина я карат да направи ретроспективна изложба.

Подготовката за празниците в Молдова е най-красивото нещо в живота на малката Анета:

"За Великден  при нас цялата къща се боядисва два пъти с вар, един път с бяло, после с малко синкаво. После дюшемето майка ми с една четка с пепел от печката го търкаше и жълт ставаше подът. Всичко – врати, прозорци чистим. Тук не съм виждала такова чистене, особено тук, във Влашко. Майка ми взима един козунак и го носи в шореца си. Леле, аз умирам! Ама какво съм търсила тук, никой насила не ме е викал тук. Не може да им искам сметка на хората. Нова година и Коледите бяха толкова красиви в Молдова!  Има много кукери, но не така като тука. Една седмица се чисти преди Великден. След това се прави този козунак, ама голямо количество, с пълнеж. После ходим на църква, не че толкова сме вярващи ние, а е нещо, което ни събира, ни свързва, което ни кара да държим сметка винаги, че в неделя трябва да си чист, да облечеш хубави дрехи и да ходиш там, да мълчиш, уж да слушаш. Тая църква ни държи някакъв ред. После за Рождество Христово трябва да е чисто, защото идва свещеникът, защото иначе ще те каже на църквата, ако не си била в ред. Майка ми беше все в стрес. Май че сега изчезва това. Това мое родно село е под вода, като селото на Радичков."

Какво си спомня Анета Драгушану за рисуването в детството си:

"Аз още от малка рисувам. Родителите ме поощряваха, особено майка ми. Интересуваха се те, не ни оставаха така. Имаха нещо предвид, че трябва да ни образоват. После учихме в едно градче на 7 километра, и когато имахме годишнина на Караджале (румънски писател и драматург- бел. ред.), мен ме избират да му рисувам портрет и рисунки по неговите новели. Сигурно аз съм рисувала, защото ме избират от цялото училище. След това гимназия- в Пятра Нямц, нямам хубави спомени, не се учеше рисуване. Аз рисувах с лекота. Как ги правя тези рисунки по история, не знам. Майка ми, Бог да я прости, много ми помага. В гимназията нямаше кръжок по рисуване, аз рисувам без никой да се е занимавал с мен. През лятото баща ми видя едни художници, които работеха на тази хидростанция. И аз започнах да ходя със сестра ми. Аз можех да ходя в Художествена гимназия в Яш, но баща ми не ме пусна, защото съм момиче. Помня, че аз показвам какво рисувам. И тоя човек беше много добър и с търпение ми показа как да поставям фигурите в листа. Не съм рисувала принцеси, както момичетата сега. И ходим ние с майка не в Букурещ, а в Клуж, там има унгарци, румънци. Отивам там на работа по желание на баща ми, защото му се вижда, че Букурещ не е хубаво място за една мома. Да бе, да. И без това не съм била кой знае колко красива, нито нагла, нито с някакво самочувствие. И там се правеха едни етюди, щрихи, ама здрави. Попаднах като в небрано лозе. Траян Брадя, един прочут наш художник, прави проучване с антрополози, живее при баба ми. Той ми каза: "Я, кажи ти, момо, какво търсиш ти в Клуж, при тия унгарци? Ето, аз съм завършил в Букурещ, я да се опитваш в Букурещ." И това беше, обърна ми живота и сега няма да съм тук с вас. И се случиха такива обстоятелства. И пак с майка ми, никъде не мърдам без тая жена, ходим до Букурещ."

И така, някак неусетно, всички обстоятелства се подреждат в нейна полза. През 1957 година за пръв път приемът в Художествената академия в Букурещ е променен - влизат най-много младежи с работнически и селски произход и най-малко интелектуалци – 5 %. Тя не е от интелектуалците, така че има по-голям шанс за прием.

"А там имаше 700 кандидати и един по един влизаме пред комисията. И като ми идва редът казвам, че съм от Молдова, родителите не са интелектуалци, но не сме и селяни. Баща ми работеше по горите – аз не можех да обясня какво работи, и записаха – бригадир. И така съм минала. После почнах да плача и казвам: "Аз не мога тука и се връщам". Майка ми каза: "Няма да се връщаш, тук ще останеш!". Страшна беше тая жена, толкова амбициозна! И аз останах. И как влязох не мога и аз да разбера. Като прочетох в списъците, че съм приета, аз се чудя, че съм там."

Следването ѝ в Университета продължава под ръководството на Корнелиу Баба.

Снимка: СБХ"Той дойде втората година на моето следване. Аз съм се паднала със седем момчета в група. Идва от Москва и ни носи боички. Преди това имахме един строг учител-  Балцато. А с Баба беше съвсем друго, съвсем друго  – по-свободно, не те оставя да тъпчеш на едно място с един етюд, свободно да виждаш нещата. Даваше свобода на студентите. Такъв беше. Не съм била вундеркинд, една от най-любимите му. Накрая за дипломната работа правя скица на един хор. Правя го този хор, но не ми харесва. И накрая Корнелиу Баба минава покрай мен и нищо не казва. Нарисувах една малка рисунчица в ъгъла на картона и той видя рисунчицата и каза: "А, ето това е!" и аз тогава, остават два месеца до края, взимам платното и отново започвам да правя скици. Аз тогава направих тази голяма композиция. И като бях готова, тук петно, тя излиза по-другояче, по-модерно. Тая мойта беше ептем смела. Корнелиу Баба каза: "Браво! Ето това е музика!", като колорит, като гама. После стана голям скандал. Случаят ми е описан, че не е приета тази моя картина от ЦК на партията като абстрактна. Той толкова се е борил за мен. Това още не е прието в Румъния, 1963 година, този стил, особено че съм студент. И аз се чудя какво толкова съм направила. Тази дипломна работа искам да я снимам сега в Букурещ – в монография за мен от моята кураторка, но я няма тази моя работа."

В Художествената академия се запознава с бъдещия си съпруг Георги Петров. Допадат си, имат еднакви интереси и решават да създадат семейство. И така от 1962 до сега– 56 години.

"Георги беше обикновен човек. Просто заедно сме от толкова време, споделяме всичко и някак си паснахме. Не съм имала приятел дотогава. Не беше любов от пръв поглед, постепенно стана. Стана от само себе си. Сватба направихме в ателието. Майка дойде, баща ми изпрати писмо да не се женя за чужд човек, леле, леле. Видя ми се добър човек, имам му доверие, защото аз съм много наранима. Просто се получи накрая. Вече сме заедно от 1962 година."

В село Покрайна, където живеят родителите на Георги и където често си ходят, Анета, след като е помогнала в къщната работа, започва да се оглежда за своите си персонажи. И такива открива в селските жени. Първият ѝ персонаж е свекърва ѝ, или както я наричат в Покрайна - муйка.

"Тази жена беше добра, само да я гледаш. Както казва Бисера Прахова: "Абе, тия жени твоите, как седят?". А муйка тук си седеше и гледа на света по съвсем друг начин. Аз я рисувам, тя не ми обръща внимание, ето това беше най-хубавото. И тя, и другите. При нея идват другите жени, защото селата са компактни. Гледам ги и няма как да не ги рисуваш! Толкова са красиви! Но тука имам готов модел, особено лятото – тя има тука триъгълна кърпа, с която си връзва всички плитки. Свободно пада, блузата е широка, фустата е 4 м, единият крак, другият тук – и не е тривиално. Боже, колко са интересни! Аз нямам време! После идва Генадия, тя е слаба и тя е страшна за рисуване както седи така! Мъже по-малко съм рисувала. И идва Малонга, Манастаса, една красива, тя работи в градината и аз ѝ правя скици. И след това се премествам в разсадника, където за мен беше златна мина. Там жените от 50 до 80 години всяка е легнала долу, кой на стол, кой на кофа. Нямате си на представа какви типажи! След това тръгвам с тях на полето и на полето също. Не знам дали има такива като мен, само Майстора. И само там намираш истинското. Трябва да живееш дори между тях. Тия жени не ми пречеха да рисувам и не искаха да видят какво рисувам, че иначе щеше да ме смущават. Ето това е хубаво. Аз разбрах, че нещо, което не се аранжира и не ти позира, е най-хубавото нещо. И така ходим на полето също. Взимаме ред с тютюн. Аз ги взимам отзад, после настрани, после и от анфас. Вървим до 10 часа, 2 часа върви един ред. Стига на края, падат като застреляни. Толкова са изморени жените и тогава става най-хубавото нещо да рисуваш. Но не ми обръщат никакво внимание. Имам слабост към тая тема- Трудът. Понеже и аз съм помагала на село. Тоя труд аз го имам в кръвчицата. И моите родители, баба, дядо все това са работили. И така се появиха циклите ми- "Градина на човека", "Трудът", "Сън на земята". Жената винаги е на пръв план. Мъжете по-малко се трудят. На полето на техните плещи е цялото поле."

Днес Анета Дръгушану продължава да живее във Видин със съпруга си Георги Петров. Едно от нещата във Видин, с което тя не може да се примири е разлепването на некролозите по всички дървета в града.

"Излизам от магазина и едно дърво цялото в некролози, закачени на него. Толкова е грозно, Недка! Не мога да се примиря, Недка! Аз казвам – никъде за мен некролог да няма да виси! И там срещу моя блок ставам с некролог на Иванка, Бог да я прости, горката, на сина ѝ и на мъжа ѝ. Тримата един след друг седят в найлон сложени една година всички. Дървото не е хубаво с тях! Не само некролози. Те слагат и други, афиши. От тук до ателието аз виждам на всички дървета афиши с прием и изпити за гимназията и пише, че преподава Цивилизация. И аз си казвам "Ей, какво е цивилизовано да сложиш този голям анонс, афиш по всички дървета в градината!" Ето с това не мога да се примиря! А хората тук са свикнали."

Анета Дръгушану е носител на орден “Кирил и Методий” II степен, на отличието “Златен век” на Министерство на културата, както и много награди на Съюза на българските художници за рисунка и живопис. През месец февруари тази година получава годишната национална награда за живопис "Владимир Димитров – Майстора“. За 24 май Община Видин връчи на Анета Дръгушану плакет за Деятел на културата и изкуството като творец, който над 50 години работи във Видин и допринася за авторитета на града като културно средище.

Цялото интервю чуйте в звуковия файл.



Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!

Галерия

Вижте още

В "Музикална зона": "..., а някой кара колело"

  Световен ден на велосипеда е. Тъкмо повод да се върнем, поне мислено, към това любимо занимание- карането на колело. А ако колоезденето е ваша страст, може би знаете, че то отлично се съчетава със слушането на музика. Особено на песни, посветени на велосипеда.  Оказа се, че велосипедът- тази страст, удобство, спортно хоби- вдъхновява много групи и..

публикувано на 03.06.24 в 09:00

"Музикална зона" в деня на незрящите: Тъмни очила и песен

“Добротата е език, който глухият може да чуе и слепите могат да видят! ” / Марк Твен / На 13 ноември се отбелязва Международния ден на слепите хора и Световния ден на добротата. Двата дни неслучайно са на една дата, защото отношението към различните изразява съчувствие и човешка доброта. Слепите хора се нуждаят от подкрепата на зрящите, а зрящите добри..

публикувано на 13.11.23 в 09:00

Грети Къшева: Бих посъветвала всички момичета да се усмихват!

Преди месец във Видин се състоя конкурсът "Мис и Мистър Северозапад 2023" . Титлата "Мис Северозапад" спечели 19-годишната Грети Къшева от Бяла Слатина. Тя е първа подгласничка на местния конкурс в родния град и факта, че не го печели, я надъхва да се запише за участие в "Мис Северозапад". Грети признава, че никога не е била фен на конкурсите за..

публикувано на 06.10.23 в 15:00

Видинчани благодариха на шампионката Йоана Георгиева с крупно дарение

Най-добрата българска състезателка по кану-каяк в момента - видинчанката Йоана Георгиева, получи неочаквана награда за своите постижения. Група видинчани събраха и дариха на световната шампионка в знак на признателност 10 000 лева.  2023-а е най-успешната засега година за Йоана Георгиева. Тя спечели два медала - златен и сребърен, от Световното..

публикувано на 28.09.23 в 11:37

В „Музикална зона" слушаме Джордж Бейкър Селекшън

    Нещо много приятно ще ни се случи на 11 септември преди обед! На прозореца ни почуква един бял гълъб. И тази птица, символ на чистотата  на човешката душа, ни припомня една популярна песен от 70-те години на миналия век.   "Una paloma blanca" и групата "George Baker Selection"  ще ни донесат  много настроение в септемврийския предиобед...

публикувано на 11.09.23 в 09:00

В Международния ден на театъра слушаме Тодор Колев в "Музикална зона"

Ако не ти е писано да си актьор или музикант, не ти остава друго, освен да се радваш на дарените с тези таланти. Един от хората, който ги притежаваше и който не спира да ни възхищава, е човекът с "опасния чар"- Тодор Колев. И в театъра, и в киното, и от телевизионния екран, и с неговите песни, в които се казва всичко за нас и за живота ни. Той..

публикувано на 27.03.23 в 09:00

"Музикална зона": Песни с красиви женски имена

В женския месец  слушаме песни с красиви имена на жени. Такива са песните и в днешната „Музикална зона“- песни на различни езици, посветени на различни женски имена. Марина, Наталия, Ирена, Анжела, Моника- имаме ги всичките в нашия екип, остава и да разберем какви са техните носителки. Знаейки името на човек, можем да разберем неговия характер, скрити..

публикувано на 20.03.23 в 09:40