От Видин до Ангола за година и обратно

• play
• pause
• stop
• mute
• unmute
• max volume

/

• ''Другата истина'' № 413

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

• play
• pause
• stop
• mute
• unmute
• max volume

/

• ''Другата истина'' № 425

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Екзотичното пътешествие описва днес в "Другата истина" видинската преводачка Даниела Колова, която преди години е част от екипа, който изгражда в град Бенгела завод за помпи. По това време градът, в който живее Даниела, е в епицентъра на продължилата близо 30 години гражданска война в Ангола. След получаването на независимост от Португалия през 1975 г., три анголски партизански движения се борят за властта (чак до 2002 г.), като сравнително най-стабилно начело се задържат комунистите. За да възстановят разрушената си икономика, те викат специалисти от бившите социалистически страни, включително и от България. По тази линия в Бенгела идват и видински инженери от видинския помпостроителен завод "Г. Димитров". На Даниела е поверено да превежда техническата документацията и да осъществява контакта между българските специалисти и местните:

"Бенгела е град, разположен на около 450-500 км от столицата на Ангола, Луанда. До там задължително се пътуваше със самолет, защото разстоянието наистина не е малко и то в страна, където имаше гражданска война. Първо заминаха нашите специалисти, които трябваше набързо да минат курс по португалски. Колко научиха от езика- не знам, но поне съм сигурна , че съм ги научила да питат "какво е това" и да си поискат чаша вода. После трябваше да тръгна и аз. Набързо ме приеха в редиците на БКП и тръгнах. В Луанда на летището трябваше да ме посрещне наш представител на "Машиноекспорт". Той дойде, но имаше някакъв проблем с полета и трябваше да изчакаме на летището известно време, а денят беше много горещ- на мен ми се стори, че температурата там е около 100 градуса. Това бе първата ми среща с Ангола. И още нещо. Първата дума, която трябва да научиш там, е "търпение". Там нещата се случват бавно и спокойно. Ако ти си нетърпелив, най-много сам на себе си да навредиш- нещата няма как да се случат по-бързо...

Българите в Бенгела от нашия завод заминаха на два транша, а аз бях там през цялото време. Освен тях, в града имаше и други българи. Интересното е, че там успях да се разболея и от малария, въпреки че имах вече ваксината против болестта още от България. Как се разболях, не знам, но имам известни подозрения, че още по време на престоя ми на летището в Луанда, някой малариен комар е успял да ме клъвне... За този период направо не искам да си спомням, беше ми много зле. За престоя ми в болницата - още повече. Там си бе истинска касапница. Лечението се състоеше в приема на три хапчета с размер на пул за табла. Това бе най-голямото наказание за мен, но нямаше как. Болестта протича много тежко. Ти си с много висока температура, тресе те и търсиш с какво да се завиеш, а навън градусите са над 40. Най-тежко бе първите три дни и после още няколко, докато се възстановиш. 

По това време различните групировки в Ангола подписаха споразумение, че повече няма да воюват. Това се случи на 31 май 1990 година. И отиваме ние при един съсед, португалец- сеньор Морра, тогава за пръв път стрелях и аз с автомат "Калашников". Така отбелязахме подписването на мира. Там всеки си има вкъщи някакво оръжие, като на почит са предимно руските. Там казваха:"Руская машина- хорошая машина". Ние, които живеехме в града, не сме имали проблеми, но извън него се водеха сериозни сражения. Спокойно беше. До нас не стигаха тези неприятни събития. Живеех си в самостоятелна квартира в града, далеч от другите колеги, но пък имах охрана пред къщата.  
На обекта работата също вървеше добре. Имахме само един инцидент с един местен, който, докато отварял един от сандъците с машини, бе го ухапал скорпион. Важното е, че човекът оцеля, но знам, че е бил доста зле. Веднъж отидохме и до една кафеена плантация, на около 50 км от Бенгела. В този район се отглеждаше доста кафе. Там трябваше да ходим със специални ботуши, защото в кафеените храсти живеят едни супер отровни малки зелени змии. За целта работниците беряха зърната със специални ръкавици. С една дума- брането на кафето си е доста рисковано и не особено лесно, но пък е разкошно...

В Бенгела имаше доста европейци. Дори съседката ми се оказа, че е също от Видин. С нея редовно си комуникирахме и често ходехме заедно на плаж." 

Още за живота в Бенгела, за местните ястия, какво е да ядеш риба меч или пържоли от морска костенурка, повече за местните нрави и животът в страна- арена на въоръжени междуетнически сблъсъци, както и за инфарктното пътуване на Даниела Колова за България, можете да чуете в звуковите файлове.