Емил Михайлов от Торонто: Избрах да съм гражданин на света

Мога да напиша книга само за първата седмица в Торонто.  Поне за мен бе неимоверно трудно, защото аз отидох там без да познавам никого, без да знам къде отивам, просто една вечер в 9-10 часа вечерта самолетът кацна на летище Пиърсън и аз излязох оттам без да знам къде да отида, на кого да се обадя и защо съм там. Едно нещо обаче води към друго. Намираш хотел, на другия ден тръгваш да си оправяш документацията, защото като нов гражданин в тази страна трябва да имаш здравна карта, лична карта- всичко това, което ние тук приемаме за даденост, там си обратно в първи клас и започват отначало... Противно на очакванията, никой не ти предлага нищо там. Хората казват, че в Канада искат квалифицирани емигранти, но като отидеш там- нищо подобно. Отиваш на улицата и започваш като всеки нормален човек да си търсиш жилище и работа.

Първата работа е най-трудна, защото там имат едно особено изискване за това, да имаш канадски опит, което за емигрант е много странно. Ти трябва да преодолееш тази първа пречка и да убедиш, че ставаш, независимо, че нямаш канадски опит и че уменията, които имаш, интелигентността , с която идваш са трансферируеми от една страна в друга. Това е най-трудното. Но веднъж включиш ли се в системата, след това става много по-лесно...

Моята първа работа беше сервитьор в ресторант за морска храна, което всъщност беше корабът на Тито "Ядран". Той беше купен от един словенец, Иван Летник, който го беше докарал на ход в пристанището на Торонто, закотвил го там, включил го към канал, вода и т.н. и го беше превърнал в ресторант...

Втората ми работа беше шофьор на камион за хляб. Всяка нощ, шест дни в седмицата, по около 12 часа- отивах в пекарната, натоварвахме там с хляб и го разкарвах по разни магазини. Спях по около 3-4 часа и това продължи от 6 месеца до година...

Много беше трудно. За човек с две университетски степени, това е начинът да се започне. Моите работодатели знаеха за ценза ми, но никой не го интересуваше това. Всеки си гледа работата. Ако можеш да караш камион- това е, което правиш. Ако можеш да сервираш, да взимаш поръчки и да обслужваш клиентите правилно, за да дойдат пак- това е, което ги интересува. Може да си астрофизик- това тях не ги интересува", описва началото на живота си и порядките в Канада Емил.
   
Той заминава за Торонто сам, без съпругата и сина си, за да може да намери работа и квартира, преди те да дойдат.   

"Семейството ми се присъедини около месец след като отидох там. Аз вече бях наел апартамент, бях го оправил. Ние всички имахме документи. Когато кандидатствах в Канадската комисия в Лондон, всъщност се кандидатства като пакет- цялото семейство. И визи се дават или на всички, или на никой. Ние кандидатствахме с жена ми. Детето ни по това време беше в България, англичаните не го пускаха да дойде при нас. Интересна подробност тук е, че аз оставих сина си на 11 месеца и следващия път, когато ги видях, беше на 4 години. Това е цената на емиграцията, поне за мен..."

Днес лишенията и несгодите от времето, когато за пръв път стъпва на канадска земя, са вече в минало за Емил Михайлов.

"Аз съм един от тези, които са учили много години в университет и не са работили един ден по специалността си. Аз завърших Софийския университет, след това бях аспирант, оттам взех диплома по "Управление на образованието " в  Лондонския университет, оттам спечелих стипендия за университета в Торонто за докторат и направих докторат там, но аз откакто приключих със сервитьорството и шофьорството, съм се занимавал единствено и само с информационни технологии. Започнал съм от началото, от дъното. Лазил съм под маси, за да свързвам компютърни мрежи, инсталирал съм операционни системи и какво ли не първите няколко години и лека полека се оказа, че съм добър мениджърски материал и доста години вече съм в средния мениджмънт в сферата на информационните технологии. Бил съм директор на отдел в една от най-големите американски банки, която се занимава с онлайн банкиране, работил съм във всички сфери- телекомуникации, държавен апарат, медицинско обслужване, банки, застрахователни институции, къде ли не. Последната ми работа сега, преди да си взема една по-продължителна отпуска, беше например за атомната централа на Онтарио.

Служебното ми време е запълнено с други, не служебни ангажименти. Моят подход там открай време е бил да се инвестира, да се създава, да се строи. Така още преди 20 години купих една офис сграда, която е доста голям ангажимент. На мен вечерите ми, съботите и неделите, особено в началото, докато стабилизирам този бизнес, бяха изключително и само там. В момента, в който стабилизирах това, купих едно място за лодки на едно голямо езеро с къщички под наем, с халета за обслужване на лодки и т.н. То е на около 150 км от Торонто. От петък вечерта до неделя вечерта, аз съм там. Разстоянията тук не са проблем. Хората ходят нормално на работа на 80 до 120 км. Пътищата им обаче нямат нищо общо с тези в България...

Иначе животът в Канада е доста напрегнат. Постоянно си на педал. Трябва да ви кажа, че аз в главата си работя 24 часа 7 дни в седмицата. По принцип се събуждам в 3 часа през нощта с някакво решение на проблем, който е възникнал предишния ден. Работно време от 9 до 19 часа- това нещо не съществува за мен. Аз започвам да работя в момента, в който отворя очи сутрин и спирам да работя в момента, в който заспя. Колко дълго се живее така ли? Ами ето, аз вече започнах да показвам признаци на умора и след 30-тина години на педал, започвам вече да си мисля за намаляване на темпото. Затова съм и тук..."


И още в предаването:

Липсата на българска закваска ли провали бившия премиер Кирил Петков, който дойде от Канада; за кого е социалната система в тази страна; с какво злоупотребяват българите там; още за цената, която трябва да платиш в миналото, за да си добре днес; единни ли са българите и интегрират ли се добре в новата общност или стават извънсистемни непредвидими индивиди; какви са очакванията и каква е реалността им; номадски ли е животът им там и смятат ли да се завърнат в родината- отговор на тези и други въпроси - в звуковите файлове.

* Снимки- личен архив