Дора Нонинска: Вярвам, че във всеки човек има по нещо добро

"Творчеството ми дава някаква сигурност и сила, това съм аз, аз не мога да бъда различна, откакто се помня - пиша. Когато не пиша, не се чувствам себе си. Изразявам себе си като пиша. Надявам се нещата, които пиша, да помогнат. Основната цел на Конфедерацията на българските писатели - Враца е да си помагаме един на друг".

"От тази история се роди един роман за болката в нас, демоните, които ни карат да вършим неща, които не са ни присъщи. Историята на Кристофър Уотс ме трогна, ужаси ме, беше ми трудно да приема, че един баща може да посегне на хората, които най-много обича. След размисли от моя страна какво би се случило с едно дете, което преживее този ад, но оцелее от него, се роди романът "По следите на демона". Ние, българите и американците, сме както различни, така и доста еднакви, и болката навсякъде е еднаква, както и ужасът от стореното. Защото и в България имаше доста истории за домашно насилие. За всичко това се консултирах с една психоложка, която ми помагаше в спорни моменти.

Моята философия е, че нито лошият герой е изцяло лош, нито добрите герои са изцяло добри, всеки човек има своите добри и лоши страни... Човек би могъл да избегне тези неща с вяра в Бог и с любов към семейството си. Вярата и подкрепата от семейството е едно от най-важните неща и най-вече - да вярваме и да обичаме най-близките си хора. Просто да бъдем до тях. Хората, които са прочели романа, казват, че ги кара да се замислят, за нещата, които са взимали за даденост, което е хубаво, защото това може да  спаси някой човешки живот и го харесват, защото героите са истински".

"Вечерният хлад щипеше бузите. Голям майски бръмбар все още кръжеше над оградата. Крилете му блестяха като топаз на последните лъчи на залязващото слънце. Черният кос, кацнал на високия бор, възпяваше отиващият си ден. Гнездото на лястовиците под стряхата на бялата къща бе празно и студено. Тази година, те така и не се бяха завърнали от юг. Само полуразрушеният им дом напомняше за тях. Старата круша с разкривени от тежестта на времето клони, бе ням свидетел на много весели лета на масата в сянката им. Сега от онова време бе останала само тя. Загубила някогашната си гордост, седеше тук приведена и жалка и наблюдаваше променящия се свят. Вятърът носеше сладкият аромат на оранжевата роза. По листата ѝ имаше капчици от пролетния дъжд, който напои жадната земя.

Лора седеше на чардака. Очите ѝ, пълни със сълзи гледаха старата черница. Помнеше времето, когато се качваха на бетонната ограда и беряха сладките ѝ плодове. Слънцето весело печеше, а ръцете им ставаха кървавочервени и лепнеха от сладкия сок. Стояха там с часове, смееха се вгледани в бистрите води на близката река. Там блещукаха сребърни зайчета, които ту се появяваха, ту изчезваха в дълбините ѝ. Малки рибки плуваха весело във водата. Синьо водно конче се рееше грациозно във въздуха. На една водна лилия, под сянката на високата топола, седеше важно зелена жаба. Лора обичаше да седи тук. Наблюдаваше света с часове, докато баба ѝ не я повикаше от този чардак:

- Лоре, Лореее…. Хайде на обед, чедо….

Сега тези простички думи така ѝ липсваха, както и хлябът, който баба замесваше. Помнеше сладкият аромат на мляко сутрин и усмивката на най-любимата ѝ жена - баба ѝ Невена. Дядо ѝ Спас седеше там, мълчалив и достолепен. В топлите му кафяви очи, светеше доброта. На набразденото му от докосването на времето лице често изгряваше усмивка. Баба ѝ винаги усмихната, прибрала косите си с шарена забрадка, стоеше до прозореца и гледаше розите, нацъфтели под прозореца. Казваше ѝ:

- Лоре, ей онази роза оранжевата, ми я донесе баба ти Мария. Виж колко е красива. Догодина ще цъфне още повече.

Слънчевите дни се нижеха, изпълнени с радост и щастливи игри. Безгрижните дни отлетяха като птици, а от тях остана само болезнена диря от отминало време. Дядо ѝ Спас си отиде, като остави в сърцето на Лора само болезнен спомен за топлината и обичта му. Преди месец и баба ѝ Невена почина и сега Лора бе тук по-самотна от всякога. Тази нощ щеше да остане за последен път в къщата, където някога бе щастлива.

Изведнъж си спомни за голямата, златокоса кукла, облечена в бяла рокля, с която си играеше като дете. Баба ѝ и я даваше като награда само ако е била много послушна през деня. Влезе в къщата и се качи на тавана, за да я потърси. Светна лампата. Последните лъчи на слънцето осветяваха една паяжина.Таванът бе полупразен. Имаше само няколко кашона, прилежно затворени. Лора клекна до един от тях и го отвори. Там видя старите си тетрадки, в които някога пишеше усърдно всеки ден. Заразлиства ги, а от очите ѝ закапаха горещи сълзи от умиление. С мъка се раздели с милите спомени от детството и отвори втория кашон. Там видя златокосата си кукла с пожълтели от времето дрехи и разбъркани коси. Вдигна я и я прегърна. Почувства се отново щастлива, както някога.

Точно тогава нещо изшумоля в дрехата ѝ. Тя разкопча роклята и един пожълтял лист изпадна на пода. Лора го вдигна с трепереща ръка. Позна почеркът на баба си. Докосна буквите и се зачете:

„Скъпа Лоре,

Щом четеш това аз сигурно съм си отишла от този свят. Знаех, че ще потърсиш любимата си кукла и затова ти оставям тук това писмо. Аз винаги ще те обичам, където и да съм. Никога не забравяй, че ти си много по-силна отколкото си мислиш. Знай, че времето, прекарано с теб, бе най-хубавото в живота ми. Погледни на дъното на този кашон! Там има една книга. Отвори я. В нея съм ти скътала цвят от моята любима роза. Носи книжката със себе си и винаги, когато усетиш мъка, поглеждай цветето. Нека то ти напомня за мен и моята любов.

С обич, баба!“

Лора извади книгата, отвори я и вътре видя цветето на оранжевата роза. Сърцето ѝ се стопли и тя се усмихна през сълзи. Обеща си от този ден нататък да бъде силна в памет на хората, които някога я обичаха."