Бог се вижда само през сълзи

"Сцената "Избиването на младенците" е една от най-драматичните в християнското изкуство. Тя присъства като стенопис в редица наши средновековни църкви, което не е случайно. Нашите прадеди я възприемат като алюзия за страшното "девширме" (кръвния или еничарския данък), което се налага от османските власти в българските земи в продължение на триста години до формалната му отмяна в края на ХVІІ в. Тази композиция е сърцераздирателна – мустакати войници, често рисувани с чалми, размахват мечове и се нахвърлят върху майките, които отчаяно се опитват с телата си да прикрият своите плачещи рожби. Напразно – палачите пробождат, колят, посичат и младенците, и майките. Чудя се какво изпитват войниците на загубилия човешкия си образ цар Ирод Велики, когато са изпратени да избият децата до двегодишна възраст във Витлеем и неговите околности, за да бъде ликвидиран и новороденият Цар. Дали те се оправдават пред себе си с дадената неумолима заповед? Дали се поколебават за миг, знаейки много добре, че жертвите са невинни? Дали го правят от страх за собствената си кожа, ако откажат да пролеят детската кръв? Не знаем и няма да знаем. Тези чисти и безгрешни жертви, всъщност, са първите мъченици за християнската вяра. Нещо повече – те са предсказани още от пророк Йеремия, живял шест века преди Христа. Още тогава той провижда ужасното клане на бебетата и писъците на майките, които ще бъдат чути чак в Рама – селище на около осем километра северно от Йерусалим (Йерем. 31:15).

Днес нямаше да има нито християнска Църква, нито християнска цивилизация, ако светото Семейство беше останало във Витлеем. Ангел се явява на Дева Мария наяве, за да и благовести, а на праведния Йосиф се явява насън и то три пъти. Веднъж му нарежда да приеме бъдещата Богородица; втори път - за да му съобщи, че пътят към Палестина е открит; трети път, за да се отправи към галилейския град Назарет. Има и други библейски личности, които са заплашвани с убийство от царе и успяват да се спасят в Египет. Йеровоам от Цареда, слуга на Соломон, избягва там от гнева на владетеля (3 Цар. 11:40). Пророкът Урия, син на Шемая, предсказва гибелта на Йерусалим и Юдея, след което емигрира също в Египет (Йерем. 26:21).

Юдеите като южняци са темпераментни хора, но Талмудът им нарежда да смекчат малко радостта си на празника Пасха. Според традицията този, който казва молитвите на Песах, потапя пръста си в "чашата на радостта" и нарочно пръсва няколко капки червено вино извън масата. Обяснението е, че когато евреите бягат от Египет и навлизат в Червено море, Бог забранява на ангелите да пеят. Когато отново вдигнем чаши за поредната наздравица на трапезата, нека да отлеем малко не само за окървавените младенци от Витлеем, но и за всички деца, за всички чисти по сърце, които са положили живота си за Христовото име. Чрез тях и в тях Спасителят е отново разпнат. Слава Богу, ние, християните, не сме садисти и убийци, но не трябва да забравяме, че нашите уж по-малки и често неизповядани грехове се натрупват и водят до Божието наказание – и за нас, и за целия свят. Затова гениалният руски писател Фьодор Достоевски пише: "Всеки пред всички за всичко е виновен."

Автор: архимандрит Проф. Павел Стефанов

В рубриката "Съвременна Библия" – в края на годината ще поговорим за времето и съдбата. Древните хора ги обожествявали. Осъзнавали, че тези две сили са плашещо непредвидими и неконтролируеми. Гърците изобразили времето като титан, изяждащ собствените си деца. Модерно мислещият човек "държи" времето и съдбата си в собствената си ръка. Отнехме ли думата на Бога по въпроса за земните ни времена и съдби? Дали пък времето и съдбата не ни водят към нещо по-голямо от малката ни земя и дребния ни живот на нея?

Слушайте ни всяка неделя сутрин след новините в 8:00 ч. и в ранното утро на понеделник от 01:00 ч. през нощта.