Кшищоф Виелицки: Преди да се прицелиш в най-голямото предизвикателство, трябва да минеш през по-малките

Кшищоф Виелицки е един от доайените на световния алпинизъм. Първият човек, който изкачва Еверест през зимата*. Осъществява и първите в историята зимни изкачвания на осемхилядниците Канчендзьонга и Лхотце. На Лхотце се качва в ортопедичен корсет, заради предишна травма. Петият човек в света, изкачил 14-те осемхилядника - част от тях соло, по нови маршрути.

Завършва електронно инженерство във Вроцлав, а с алпинизъм започва да се занимава на 20-годишна възраст, под ръководството на легендарната полска алпинистка Ванда Руткиевич**.

На 5 януари тази година Виелицки ще новърши 70 години. Баща на 4 деца. Носител на най-престижната награда в алпинизма - Златен пикел за цялостен принос. 

Кшищоф Виелицки беше официален гост на тазгодишното издание на Банско филм фест, където представи филма на Дариуш Залуски “Последната планина”. В него се разказва за полската експедиция на К2 през зимата на 2018 г., по време на която се провежда една от най-запомнящите се спасителни операции по високите планини.

По същото време, на 25 януари друг поляк - Томаш (Томек) Мацкиевич, изкачва с французойката Елизабет Револ друг връх в Пакистан - Нанга Парбат (8126 м). Револ става втората жена в света, осъществила зимно изкачване на осемхилядник, и първата с подобно постижение на Нанга Парбат. За Мацкиевич, който преди това е имал зависимост към хероина, това е седма поред експедиция до този връх. На слизане обаче времето се влошава, Томаш получава снежна слепота и множество измръзвания. Елизабет успява да го свали надолу и да подаде сигнал до експедицията на К2, ръководена от Виелицки. След намесата на френските и полските власти, на 27 януари хеликоптер откарва четирима от членовете на полската експедиция - Урубко, Ботор, Томала и Биелицки, от К2 в подножието на Нанга Парбат. След 8 часа катерене при минус 40 градуса температури и силни ветрове Урубко и Биелицки стигат до Револ и я свалят в Базовия лагер. Томаш Мацкиевич обаче не може да бъде спасен и остава завинаги под Нанга Парбат.

Филмът на Залуски разглежда не само събитията по време на тази експедиция, но също ролята на ръководителя Кшищоф Виелицки във вземането на решенията, противопоставянето на своенравния Денис Урубко и значението на отношенията в екипа. След представянето на ленатата на фестивала в Банско Виелицки даде специално интервю за БНР.

О, не (смее се), няма проблем, той е мой приятел, познаваме се от 20 години!

По-лесно ми беше да съм алпинист, защото знаех как да се справям. Да бъдеш лидер на експедиция не е лесно, особено в наши дни. Алпинистите са големи индивидуалисти. Всеки има идея какво да направи, как да го направи, кога... Моята роля беше да ги мотивирам и особено ме интересуваше сигурността на всички. Знаех риска. През зимата на 2013 г. ръководих експедицията до Броуд Пик, тогава загинаха двама души***... Затова на К2 казах - не, няма нужда да се качваме до върха, трябва всички да се приберем у дома. За мен това беше по-важно, отколкото върха, да направя най-доброто хората ми да нямат проблем в планината.

Следващата зима. Все още събираме хора. Трябва да съберем малко по-силен екип. Двама от моя предишен екип претърпяха инциденти и вероятно няма да могат да се включат, защото лекарите не им позволяват. Така че ще търсим по-млади хора, трябва да са добри, способни алпинисти. Имаме 15-20 много добри, но трябва да ги пробваме. Ще ги пратим на две-три експедиции и ще видим как се катерят, как се чувстват, могат ли да работят в екип, как се справят в зимни условия... Тази зима пращаме една група до връх Батура 1 (Батур Сар) в Пакистан - 7795 м. И ще видим дали ще можем да изберем трима-четирима от тях, които да се присъединят към екипа за К2. 

Правил съм 3 пъти опити за зимно изкачване на К2. Трябва да сме подготвени за лошо време - там е така. Единственото, което бихме могли да променим малко, е тактиката, логистиката също. И екипа, екипът е важен! Екипировка имаме много добра - тя не е проблем, пари имаме - вече имаме спонсори, така че единствено трябва да съберем екип. Искам да имаме поне 50% шанс да се качим, защото да тръгнем от Полша с 50% шанс значи, че можем да успеем.

Ок. Това беше, как да го кажа, добре организиран опит. Нирмал е силно момче. Разбира се, изкачваше се с допълнителен кислород, в група с хора, които подготвяха за него маршрута, фиксираха парапетите... Това е някаква постигната цел, но не мисля, че е правилният начин да се пише история в алпинизма. След две години хората ще забравят това. Всички ще си спомнят за Хилари, за Херцог, за Меснер, за Бонати****. Но след 2-3 години никой няма да си спомня за Нирмал.

Не знам. В нашата алпийска общност никой не може да каже кой е най-добрият. Можеш да кажеш кой е много добър, но никога не правим класации. В спортното катерене - да, там имаш първо, второ място, подиум... Но в алпинизма не е така.

Не са много. Предизвикателствата, които остават, са някакви много трудни изкачвания в Хималаите, много опасни. Например, Западната стена на Макалу, на Дхаулагири, Южната стена на Лхотце. Има нерешени проблеми, но те са много рискови и са за много подготвени, професионални алпинисти. Но дори те, професионалните алпинисти, ако имат лош късмет, като например, Давид Лама, Ули Щек... Въпрос на една единствена грешка. Съвсем малко са алпинистите, които могат да постигнат оставащите важни цели в алпинизма. Имаме 3 групи - едната са високопрофесионални алпинисти, които катерят в алпийски стил, после имаме една много голяма група алпинисти, които не искат да пишат история, а просто ходят от връх на връх, третата група е доста голяма и тя е от хора, които искат да изкачат Еверест или К2, но те не са алпинисти. Те са туристи, височинни туристи. Преди имаше повече алпинисти, които искаха да правят спортни постижения, сега почти всичко е постигнато. Така че вече е много трудно да се намери нещо, което да е наистина важно за историята на алпинизма.

О, сега положението е горе-долу. Мисля, че златната епоха на полския алпинизъм беше през 80-те-90-те години на миналия век. Преди това бяха японците, британците, словенците. Всеки има своите 5 минути слава и ние вече имахме своите 5 минути. Сегашното поколение се опитват да пишат своя лична история, не полска история, което е малко по-различно. Но мисля, че това е проблем не само в Полша, а навсякъде по света. Поставянето на личното над общото е особено голямо сега.

На снимката: Виелицки - на втория ред, в средата

Мисля, че последното - изкачването на Нанга Парбат, защото бях сам. Никога не бях ходил там. Не би трябвало да го правя, но... Не знам защо го направих. Не мога да разбера дори днес. Всички знаци бяха против това, не само времето (смее се). Бях без екип... Екипът ми трябваше да ме чака, но те си тръгнаха. Никой не изкачи Нанга Парбат през 1996 г. Времето беше лошо. Нямах информация, нямах помощ, нищо. Просто късмет.

Може би, може би... Знам какво имате предвид. Разбира се, може да се намерят и философи, артисти, но да, права сте, повечето алпинисти са инженери, математици, хора, които могат да следват логиката, да разбират прогнозата, да речем. Планините са за всички, но вероятно хората, които са инженери и с подобни професии, се чувстват малко по-добре там, защото трябва да се вземат много важни решения, а такива хора са свикнали с това, по-подготвени са.

Да, разбира се!

Търпение! Търпение е първото. Планината няма да изчезне, ако не я изкачат. И трябва да знаят, че ако не изкачат върха, това не е поражение, a трупане на опит. Така че, спокойно, опитът е най-важен в планината. Ако искаш да предприемеш най-голямото предизвикателство, трябва първо да минеш през по-малките, през по-малките еверести. Бавно, постепенно. Това е по-сигурният начин, а не да скочиш като Томаш Мацкиевич - от улицата на Хималаите. Той не се захвана първо с катерене, да речем, а директно тръгна към своята мечта.

Да (смее се), но все пак преди да ида на Еверест, съм се катерил по други планини.

** Първата жена, изкачила К2. Ванда става третата жена в света и първата полякиня и европейка, стъпила на Еверест - през 1978 г.

*** По време на експедицията поляците осъществяват първо в историята зимно изкачване на този осемхилядник - Мачией Бербека, Томаш Ковалски, Артур Малек и Адам Биелицки. На слизане Ковалски и Бербека загиват.

**** Новозенландецът сър Едмънд Хилари е първият човек, изкачил Еверест през 1953 г., заедно с шерпа Тенсинг Норгей. Французинът Морис Херцог остава в историята като първия човек, изкачил осемхилядник - Анапурна, през 1950 г., заедно с Луи Лашенал. Райнхолд Меснер прави първото изкачване на Еверест без допълнителен кислород, с Петер Хабелер през 1978 г. Освен това, е първият човек, изкачил сам Еверест - за първи път в чист алпийски стил, без допълнителен кислород - 1980 г. Меснер е първият алпинист, изкачил всичките 14 осемхилядника, всички без допълнителен кислород, някои от тях по нови маршрути. Валтер Бонати е най-големият алпинист в средата на миналия век, записва исторически солови изкачвания в Алпите, премиери и технични линии в Хималаите, има решителен принос за италианската премиера на К2 през 1954 г., един от най-талантливите писатели на планинарска тематика.

Интервюто с Кшищоф Виелицки чуйте в звуковия файл.