Войната, която не познаваме

У нас почти никой не знае, че в така наречения "демократичен свят" има групи, които се борят за промяна на системата. Не знаем, защото не е удобно да се разказва тази история, която има своите корени във време, което учудващо прилича на днешното. Появата на тези групи е приписвано на дългата ръка на Съветите, но нашите архиви на Държавна сигурност показват, че тези хора са третирани от Източния блок като врагове, защото не харесват системата на държавния социализъм. Такива движения в края на 60-те и през 70-те години и 80-те има в целия Запад – Червените бригади в Италия, Аксион директ във Франция и друга група със същото име в Канада, Уедър  ъндърграунд в САЩ, Японската Червена армия. В Испания левите партизани, воюващи срещу Франко, са над десет организации, в Ирландия действа марксистката Официална ИРА. Латинска Америка по същото време не само не спира борбата си за промяна, но дори задава тон с групи като Тупамарос в Уругвай и Монтонерос в Аржентина.

За нас остава въпросът какво кара младежите, живеещи в едни привидно демократични общества, да се откажат от охолния си живот и да тръгнат по пътя на войната срещу собствената си държава.

Съдбата на Улрике Майнхоф и другарите ѝ ни го показва. Тя е родена в семейство на интелектуалци, но остава и без двамата си родители още на 13 години. Независимо от това и от факта, че расте в разрухата на следвоенна Германия, тя успява да получи отлично образование. Докато следва литература, се включва в левите студентски движения. Протестира срещу превъоръжаването на Бундесвера и предложеното от правителството на Конрад Аденауер включване в ядрените програми на Запада и НАТО. Като организатор на конференция срещу войната във Виетнам се запознава с интелектуалци от  калибъра на Ерик Хобсбаум и Ноам Чомски. В средата на 60-те тя вече е много известен ляв журналист и активист. Събитията, които я променят, са свързани с протестите срещу посещението на иранския шах в Германия. Той е наложил в страната си кървав режим, а германските студенти се опитват да попречат на сближаването му с политиците в Бон.

През 1968 г. мирните шествия срещу посещението на шаха прерастват в сблъсъци с полицията, по време на които един студент е застрелян. В знак на протест срещу насилието двама от младежите, Андреас Баадер и Гудрун Енслин, запалват супермаркет. Дни по-късно в Берлин десен активист прострелва водача на лявото студентско движение Руди Дучке. Антивоенните студентски групи се радикализират още повече. Малко по-късно Улрике Майнхоф се запознава с Енслин, която вече е един от лидерите на най-крайно левите младежки групи. Тя я убеждава да ѝ помогне в освобождаването на приятеля ѝ Андреас Баадер, който е затворен заради акцията. По време на мнимо интервю двете, заедно с още няколко души, успяват да го измъкнат от полицията. Майнхоф се отказва от уредения си и охолен живот.

Тримата създават Фракция Червена армия. Улрике е идеологът. Агитират срещу Виетнамската война и превръщането на Западна Германия в напълно подчинена на САЩ държава. След протестите в края на 60-те младежите са убедени, че не е възможно нищо в системата да се промени по мирен път. Единственият изход, който им остава, са революцията и терорът. Те минават през обучение в лагерите на арабските терористи, с които си сътрудничат в Йордания. По време на пътуванията си посещават и България.

Първите акции, които правят, са обири на банки, с които да финансират въоръжаването си. После нещата стават сериозни. Фракция Червена армия се прицелва в американските бази и структурите на НАТО в Германия. След като излизат с първия си манифест на 11 май 1972 г., те взривяват три самоделни бомби в американския щаб във Франкфурт и друга в бара, където се събират чуждите военни. Убит е един офицер, а 13 други са ранени. Партизаните веднага публикуват политическо изявление срещу империализма на САЩ и блокирането на виетнамските пристанища с минни заграждения от американската армия.

На 19 май в централната сграда на дясната медийна група на Аксел Спрингер, която издава вестник Билд, се взривяват три от поставените шест бомби.

На 24 май с кола бомба от Фракцията атакуват и центъра за събиране на разузнавателна информация в американската база в Хайделберг. Според социологическите изследвания от тогава близо половината от германците под 40 години симпатизират на партизаните. Опасността за системата става много голяма и правителството на ФРГ, подкрепяно от ЦРУ, започват лов на групата. В поредица от акции и след тежки престрелки властите успяват да задържат основните членове на Фракция Червена армия. Въпреки това организацията не изчезва, а започва още по-смели нападения в опит да спаси заловените си ръководители.

Те са затворени в най-строгия затвор по това време – Щамхайм в Щутгарт. Процесът се превръща в политически фарс. Правителството приема специални закони, за да не позволи на адвокатите да участват в заседанията и да защитават партизаните.

На 9 май 1976 г. идеологът на групата Улрике Майнхоф е открита обесена в килията си. На 17 октомври следващата година всички останали членове на групата, които са в затвора, загиват. Андреас Баадер и Ян-Карл Распе са открити простреляни с пистолети, които според полицията са внесени от техните адвокати. Властите обявяват това за координирана акция на самоубийство. До ден днешен съмненията остават.

Въпреки тази смърт и арестите на други партизани Фракция Червена армия продължава да съществува до 1993 г. Независимо от разпадането на Източния блок тя е подхранвана от недоволството на младите, които не могат да променят системата, в която живеят по нормален начин чрез политика, избори и мирни протести. Западният свят през Студената война потиска своето общество по абсолютно същия начин както и Източния блок.

Днес ситуацията е същата. Covid кризата и войната, в която живеем, ще изхвърлят милиони европейци под линията на бедност, а политическата класа отказва да реагира на реалните нужди на хората. Българският парламент реши да даде военно-техническа помощ за Украйна, въпреки че всички социологически изследвания показват нежеланието на голяма част от хората това да стане. Във Франция недоволството тлее от години. В Германия обществото също е разделено. Такава е ситуацията дори и в САЩ. Примерът с историята на Фракция Червена армия ни показва, че, за съжаление, в подобни условия е въпрос на време да се стигне до война между гражданите и техните правителства, а първите жертви в нея са свободата на словото и демокрацията. Симптоми, които вече ясно се виждат навсякъде в нашия свят.