Режисьорът Пламен Марков: Театърът предизвиква асоциации извън преките си намерения

„Отело“ от Шекспир е част от програмата за 100-годишния юбилей на Варненския театър. Един многопластов прочит на вечния сюжет за любовта, ревността и предателството, който изтъкнатият режисьор Пламен Марков превръща във вълнуващо и неочаквано представление.

Това е едва третата постановка в историята на театъра. Тя идва почти век след първата на Стоян Бъчваров (1922-1923), което я прави още по-интересна. За влиянието на пандемията върху театъра, погледа върху изкуството и натоварени ли са постановките с ново значение заради суровата действителност, разговаряхме с режисьора Пламен Марков.

Ако 2020 беше театрална постановка, коя щеше да бъде?

Не мога да Ви кажа. Това всъщност не е непременно нещастна година. Това е година, в която понякога има нужда от акумулиране на енергия. Имало е много периоди, в които театър не е се е играл на определени места. Ето Шекспир, заради чумата няколко години не се играе в Лондон. Но тогава играят извън града. Сега някак си тази пандемия стопира всички възможности навсякъде едновременно. Но аз лично не се оплаквам. Човек, ако скучае, това е негов проблем. Ако няма какво смислено да прави за развитието си, това също е негов проблем. Аз лично си подреждах книги, четох си.

Започнахте ли нов проект макар и в начален стадий?

2020 приключих два проекта. Единият е "Отело", другият - със студентите си направих "Танго" на Мрожек. Не съм преставал да работя. Т.к. моите проекти са обикновено по-амбициозни и имат нужда от повече хора, ресурси, са някак си преместени в следващо време. Но те съществуват.

В контекста на пандемията "Отело" може ли да се разглежда по друг начин?

Театърът по принцип е изкуство, което независимо кога е написана пиесата, тя се възприема от публиката тук и сега. Т.е. асоциациите, които тя предизвиква, до голяма степен са съвременни. Съвременната ситуация проявява най-различни неща, които са се случвали по-отдавна, по различен начин. Спомням си, че в "Големанов", когато се говореше за Народното събрание и министрите, имаше амбиции и хора, които искат това да се съкрати, това ад се махне. И обясненията, че става дума за предишното Народно събрание, не обяснява нищо. Публиката се смее, защото прави асоциация със съвременното Народно събрание. Преки асоциации нито могат да се правят, нито театърът трябва да слиза до едно такова бързо, злободневно, ежедневно изкуство, защото не му прилича. Защото на следващото представление ще се случи нещо друго. Театърът трябва да има едно достойнство и спокойствие, защото той предизвиква асоциации извън преките си намерения.

Къде се срещат - театърът се променя спрямо зрителите и театърът променя зрителите?

И двете неща са верни, но и двете не бива да бъдат абсолютизирани. Илюзията, която възрожденците, просветителите, социалистическите реалисти са имали, че хората гледат едно представление и излизат по-добри, абсолютно невярна. Никога не е било така. Хората излизат такива, каквито са влезли. Но те получават провокации, получават нови гледни точки, които тези от тях, които са чувствителни към възприемането, асоциират като своя гледна точка. И още повече, когато става дума за масово възприемане, публиката е много странен феномен. Тя е от една страна сбор от индивидуалности, а от друга страна се превръща в талпа, доброволно. Тя реагира като едно общо цяло. Театърът би могъл да променя хората, но това в никакъв случай не става бързо, просто и еднозначно. Изкуството няма амбицията да превъзпитава.

Превърна ли се животът в отражение на изкуството, а не изкуството в отражение на живота?

Това също е стара тема. Изкуството в момента, в който се реализира и стане факт, то също става част от живота и също въздейства на останалите хора. Понякога едното емитира другото, както нашите мутри имитираха гангстерските филми за погребенията.

Заради пандемията и затварянето промени ли се значението на театъра в частност и на изкуството като цяло?

Това можем да го разберем, когато всичко отмине, защото има две възможности, две перспективи - песимистична и оптимистична. Или хората няма да имат нужда от театър, или обратното - ще оценят как театърът всъщност се оказва последното истинско живо изкуство.

Повече от режисьора Пламен Марков чуйте в звуковия файл.