Д-р Добрин Николов и д-р Валерия Христова от АГ болница Варна: Всяко дежурство е изпитание и голяма отговорност

Всяка есен на 19 октомври, когато почитаме Св. Йоан Рилски Чудотворец и отбелязваме деня на българския лекар, по традиция Българският лекарски съюз връчва награди за принос в развитието на медицината. Трима лекари от специализираната АГ болница във Варна бяха отличени тази година от варненската колегия на съсловната организация. Д-р Добрин Николов, акушер-гинеколог в СБАГАЛ – Варна, получи признание за "Дългогодишна дейност в областта на медицината и активен принос в развитието на специалност", д-р Валерия Христова, специализант по „Акушерство и гинекология“ - в категорията „Ти си нашето бъдеще – награда за младите медицински надежди на България“, а със специално отличие "Професионална отдаденост" беше удостоена д-р Симеона Живкова – неонатолог.

Д-р Добрин Николов има почти половин век опит в медицината и в специалността, в ръцете му са поели първия си дъх повече от 15 хиляди деца, бил е и началник на родилното отделение в годините назад. За д-р Валерия Христова специализацията започва веднага след като завършва "Медицина" преди година, но двамата са вече добър екип и пример за приемственост в професията. Дежурят заедно в болницата и заедно посрещат всички изпитания - раждания и спешни случаи. С д-р Добрин Николов и с д-р Валерия Христова разговаря Валерия Василева.

"Мечтаех да стана корабен капитан" - разказва д-р Добрин Николов, "но това се оказа невъзможно заради произхода ми. Бях приет във Военноморското училище, но трябваше да освободя мястото си след това.  Случилото се някак ме амбицира - след като там не мога, защо да не се опитам да стана лекар, и не съжалявам за избора си." 

Морето остава специална тема в живота на лекаря. "Остана, да. Трудно се въздържах да съм далеч от морето предвид отговорностите, работата, задълженията, семейството и пр., но някъде в края на работната ми кариера, се върна желанието ми отново да карам яхти, да се занимам с яхтинг. По време на юношеството и до следването това беше спортът, с който се занимавах. Имам спечелени места в републикански първенства. Сега отново карам - в България, в Хърватия, занимавам се и с дайвинг. Не съм авантюрист. Просто обичам да върша неща, в които има риск, но умея да се контролирам, да прецизирам нещата. Може би това ми помогна и в професията да работя и да бъда безпроблемен за работодателя си толкова време. Наистина много време - понякога си говорим в семейството ми, че през последните близо 50 години извървявам понякога 2-3 и повече пъти разстоянието от дома си до болницата и се шегуваме, че сигурно и тротоарните плочки ме познават."

За д-р Валерия Христова медицината е сбъдната мечта и осъществено с много подготовка намерение. "В гимназията имах интерес към биологията и химията и още в девети клас реших да уча медицина. В 12 клас написахме послания как си представяме себе си след пет години и наскоро на среща на випуска ни ги върнаха. Аз съм написала, че виждам себе си в бяла престилка и работя в болница и се оказа, че се е сбъднало точно - и престилката, и болницата, голяма болница и голямо предизвикателство. Честно казано, не съм очаквала да ми се случи точно по този начин и толкова бързо, болницата е голяма и предизвикателството е голямо, но се случи. Не беше лесно да спечеля мястото на специализант. В четвърти курс още започнах да доброволствам в болницата, след това започнах работа на четири часа като здравен асистент - университетът дава тази възможност на студентите. Здравните асистенти подкрепят работата на медицинските специалисти. След като се дипломирах вече се явих на конкурс за специализанти и продължих. Все още не съм сигурна дали ще се насоча по-тясно в акушерство или гинекология, но смятам, че са свързани и че специалистът трябва да владее и двете, за да помага адекватно на пациентите."

Въпреки, че харесва премерения и контролиран риск в морето, на д-р Николов му е много трудно и се вълнува да говори за риска в медицината, за онези най-малко три неща, които един специалист не желае да му се случат в тази специалност или в тази професия изобщо. "Те са повече от три, но най-страшно е да загубите жена, пациентка. Страшно е да загубите бебе. Да. И, може би, по-страшно е за колегите да разберат, че те са го направили, че грешката е тяхна, на лекаря... Има хора, които са имунизирани към тези неща, умеят да се владеят, умеят да излизат от ситуация, да прехвърлят отговорността, да прехвърлят грешките, но аз не съм такъв. Твърде много ги преживявам и много мисля предварително, преди да започна нещо... Така се случва, че по настояване на нашия ръководител, професор д-р Емил Ковачев, ние с Валерия дежурим заедно, за да трупа тя рутина и така за едно-две дежурства с мен видя колко е трудно, какви сложни ситуации възникнаха... Колегите често ме иронизират така, в добрия смисъл, че съм човек без късмет - ако нещо ще се случи, винаги се случва на моите дежурства. Не става дума за лекарски грешки, а просто за тежки случаи, тежки пациенти. Има колеги, които дават дежурства, и на техните дежурства дори няма раждания, няма пациенти в спешния кабинет. Някак при тях дежурствата минават леко и често се шегуват с мен и лекари, и акушерки: "О, щом сте вие, очакваме нещо да се случи!" 

"Дежурствата с доктор Николов за мен са много приятни на първо място, въпреки стресовите ситуации, които възникват" - допълва д-р Валерия Христова, "но той е човек и професионалист, от който всеки би искал да се учи и да му бъде пример. Тази човечност, тази емпатия - просто много му се възхищавам. Да, дежурствата са приключения с него, но му се възхищавам, защото съумява във всяка ситуация да вземе възможно най-правилното решение за това, което трябва да се направи. След последното дежурство ме попита: "Е, ще се откажеш ли да дежуриш с мен?" и аз казах "Не, няма!" По принцип много трудно се отказвам от нещо и не, няма да се откажа."

Уроците от съвместните дежурства не се отнасят само до усъвършенстването в специалността, но са и за поведението на лекаря, за границите, които младият човек, който силно желае да помага и да спасява, трудно може да постави, за отношенията с пациентите.

"Това е много тънка, тънка граница, тънък лед, по който вървите." - споделя д-р Добрин Николов. - "Пациентът, когато дойде, има една доминанта - той самият, неговата болка, неговото страдание, и е много сензитивен към всичко, което се случва. Дори един ваш жест, един ваш поглед, някаква минута, в която вие не сте се концентрирали върху него, но той иска да бъде тема номер едно, може да са решаващи. Тези неща трябва да се владеят от лекаря. Постъпват различни пациенти с различни страдания и най-лошото е, че винаги идват с придружители, които пък са в някаква друга степен на възбуда, на страх, на уплаха и т.н. И започва едно такова много хлъзгаво движение, в което вие да бъдете концентриран и да успеете да сте в кондиция, форма, да обработвате пациента и едновременно с това да туширате този негативен облак около вас, защото болката е нещо негативно. Това е стрес за близките и трябва да успеете да ги убедите, че вие си вършите работата и да спечелите авторитет в този момент. И това трябва да стане много бързо. Това трябва да стане за секунди, минута, две. Валерия го е виждала, вижда ги как идват нощно време или през деня... Ще се отклоня малко, но много пъти съм коментирал това, че всички гледаме филми по телевизията, сериали като "Спешно отделение" и др. Там посрещат пациента, слагат го на стола и той стои като в киносалон, докато му обърнат внимание. При нас това го няма. Пациентът чука на вратата, влиза и е номер едно, и започва скандалът, ако не бъде обработен на минутата. Докато в клиники в чужбина, в които съм бил, има  охрана, която въвежда ред. Да, може да те боли, но ще стоиш там, докато бъдеш повикан. Защото това е неговият единствен случай за него самия, но вие имате цяло отделение, даже цяла болница, за която отговаряте на нощно дежурство. Дежурният лекар в родилното отделение изпълнява ролята и на главен лекар на болницата през нощта. Каквото и да стане - от асансьори до някакъв прецедент, дали ще е в спешен кабинет, дали ще е в гинекология, в патология, в микропедиатрията, той е отговорен. От него зависи как ще постъпи, кого ще алармира и как ще тръгнат нещата, за да се преодолее ситуация на паника, на страх, на инциденти."

На въпроса кое счита за свой най-важен принос към специалността, д-р Николов отговаря без да се замисли. "Децата, многото деца. Повервайте ми, моята кариера, цялата, мина в родилно отделение. В тази болница, когато започнах да работя през 1982 година, имаше 4000 раждания на година, 3900 - 4000, 4200... Имал съм дежурства и с по 12 раждания... През 1982 година започнах след 3 години работа по разпределение. Дойдох с някаква рутина от районна болница, където няма кой да спасява. Първият въпрос, когато започнах в АГ болница, беше какво можеш, какво не можеш, какво си правил? Тестът беше сериозен. Всички те гледат, всички внимават къде ще направиш грешка и дали могат да ти гласуват доверие. Това е един много труден момент за акушер-гинеколозите - дали могат да ти вярват като техен партньор или не могат да ти вярват. Трябва да изградиш този авторитет сам, с работа и да няма грешки, които да завършат зловещо, а те завършват понякога... Нашата работа е екипна и е глупаво да кажеш оттук нататък си ти, защото зад това има нещо по-страшно. Оставяш партньора си сам. Това е много рисково за самия него - той в един момент губи доверие към самия себе си, започва да не си вярва, защото си казва "Те ме оставят, за да сгреша". Винаги съм бил много внимателен по време на операции и по време на дежурство с колегите. И винаги съм ги убеждавал, че в родилна зала човек не трябва да остава сам. Каквото и да става, той трябва да извика партньора си, защото съм разбрал в работата, че започнеш ли да грешиш, грешиш до край. Трябва да има един коректив, който да те спре или да ти каже "Тук нещо грешиш". Дори да не ти го каже в прав текст, да ти каже "Нека да се сменим и да ти помогна. Да опитам да помогна." Коварството в нашата професия е това да "набуташ", както се казва, партньора си, което е много лесно."

Д-р Валерия Христова е от младите лекари, които са избрали да останат в България и отстояват не само достойно възнаграждение, а здравната система да се промени, за да бъде по-добра и за пациентите, да има по-благоприятна среда за всички, които имат отношение, работят и зависят от нея. "В началото, когато се насочих към медицина, обмислях възможности за образование и развитие в чужбина, владея немски език, но реших да остана. Обичам страната ни, мога искрено да кажа, че я обичам и го дължа и на моята учителка по български език и литература в гимназията, която много ме вдъхновяваше. Вярвам, че България има нужда от младите хора и искам тук да се развивам."

"Аз ги разбирам младите колеги" - допълва д-р Николов, "но работих доста години в Африка и там запомних една мъдра сентенция "Весела гурбетчийска песен няма!" Емоцията, всичко, включително парите, имат някаква стойност, но трудно е да попаднеш в страна, в която да се чувстваш така, както тук. Отношението винаги е като към чужденец, който е там, защото му плащат и трябва да работи както му кажат. Разбира се, има хора, които лесно се адаптират към такъв начин на живот, но онези, които държат на собственото си аз, в един момент се отдръпват. Бях там, видях, преживях и разбрах, че трябва да съм тук."