Фредерик Бегбеде и неговата изповед

Има книги, които звучат като закъсняло извинение. Други са като пиянски монолог в два след полунощ. „Изповедта на един назадничав хетеросексуален мъж“ на френския писател Фредерик Бегбеде е и двете едновременно. Тя е своеобразен негов автопортрет, рисуван сякаш с премигващ неон, доза цинизъм и плахо чувство за вина.

Макар да е родом от Гаскония, Фредерик Бегбеде не е д`Артанян. Въпреки това не може да се отрече, че животът му е пълен с приключения, а книгите му винаги са предизвиквали, ако не скандали, то поне дискусии. Не прави изключение и неговата „изповед“.

В нея той вече не е онзи излъскан светски хлапак от „9.99 евро“, а е мъж, който на всяка цена се опитва да се впише в епохата на културна коректност, но в крайна сметка остава безпомощно застинал в собствените си навици, желания и страхове. И той признава слабостта си. Знае, че светът се променя, но осъзнава, че самият той не може. Не разбира защо, а и като че ли не иска да знае. Променил се е достатъчно, колкото да оцелее поне физически. Спрял е наркотиците, ограничил е алкохола, опитва се да внимава поне какво говори, ако не какво пише, оправдава се за грехове, които не помни да е извършил… Балансирайки по тънката линия между самосъжалението и самоосъзнаването, той не се притеснява да направи дисекция на собствените си пороци и борби, да сподели паденията си, но и върховете си, да разкаже за търсенията си – успешни и не чак толкова.

Именно тази откровеност е вероятно най-силната страна на книгата. Интимната честност. С ирония, която на моменти прераства в почти болезнена самоирония, авторът разказва за невъзможността да се откъснеш от клишетата на мъжествеността, от старите еротични сценарии, от навика да поглеждаш жените през калейдоскопа на собствените си комплекси. Всичко това понякога кара читателя да се смее, друг път да се дразни. А Бегбеде сякаш преднамерено провокира: признава пристрастия и слабости, които вече не са на мода, дребни предразсъдъци, заради които днешните поколения с удоволствие биха го „канселирали“ с едно щракване. И в това има нещо необичайно смело, макар и не винаги симпатично.

Но както самият автор казва, това, че се изповядва в една книга, не му гарантира опрощение, а и той не го очаква – нито за себе си, нито за другите. В „Изповедта на един назадничав хетеросексуален мъж“ той просто се опитва да разбере себе си. Така или иначе, налага му се да спре със саморазрушението, ако иска да оцелее, защото с годините поносимостта на човек към наркотиците и алкохола става все по-слаба, а махмурлукът и абстиненцията – все по-продължителни. И на всичкото отгоре им е минала модата, както се оказва. Само че как се оцелява без пороци в един свят, сякаш изграден и крепящ се върху тях? Как оцеляваш в безумието на съвременността без да прибягваш до вредни навици?

Един от начините е като пишеш, защото да говориш често пъти се оказва лоша идея. Бегбеде сам се убеждава в това, когато една сутрин през 2018 г. къщата му осъмва нашарена с графити заради негова реплика. А ако той може нещо, то това е да пише. С неподражаемия си хумор слага на масата всичко, което си е мислил през годините за нещата и хората, формирали го като човек, мъж и… зависи кого ще питате… като негодник. За лудостта и блясъка на света и смирението, спокойствието и дори очарованието, които можеш да намериш в морската пехота например, за желанието едновременно да си част от безумието и да излезеш от него, за лицемерието, алчността, предимствата и недостатъците на славата.

Под повърхността на ретро мъжкарския нарцисизъм обаче прозира по-дълбока тревога. Прозира страхът да не останеш ненужен, невидим, безсмислен в свят, който вече няма нужда от твоите похвати за съблазняване и самооправдание. Тази тревога превръща книгата в повече от забавна изповед – тя е диагноза на едно поколение, което внезапно се оказа анахронично.

„Изповедта на един назадничав хетеросексуален мъж“ не е манифест и не е покаяние. По-скоро е сприхав дневник на човек, който не желае да се преструва, че е по-добър от онова, което е. Вероятно не всички ще я харесат, а не е и нужно. Във всеки случай, в свят, в който всички се надпреварваме да демонстрираме класа и добродетели, е повече от освежаващо човек да види някой, който доброволно развява собствената си смешност и не се срамува от това.

Така че „Изповедта на един назадничав хетеросексуален мъж“ е чисто и просто Фредерик Бегбеде такъв, какъвто го познаваме: и непоносим, и очарователен, но накрая – неусетно близък. Толкова близък, че дори не можете да се разсърдите, когато напуска сцената, пожелавайки ви: „Приятен апокалипсис!“