Елегия по нашенски

„Две опашки се вият – извиват, мила моя майнольо, едната ми била във Варна града, другата - по цялата земя българска. Опашки за карти автобусни и за уредби газови. То не ми било две опашки, а две змии черни.“

Така започва новата народна песен, в която двамата главни герои – мома и момък се запознават на опашка за карти за градския транспорт във Варна. Залюбват се. Злата свекърва обаче, изнервена от чакане на опашката за газовите уредби в КАТ, отказва да приеме булчето. Двамата млади люто проклинат пътната полиция и цялата поганска администрация. Плесват с ръце, прегръщат се и си купуват билет за китайския град Ухан. Никой повече не чува нищо за тях...

А злата свекърва, разяждана от мъка и угризения, решава да се самонакаже, като постъпва на работа в шивашката фирма на някакъв грък и след месец тежкък неплатен труд изчезва от взора на незнайния автор на песента.

Сред народа се носи мълвата, че жената е видяна на границата ни с Турция, където отишла да спасява клети бежанци и така да изкупи греховете си към двамата млади. Като видяла обаче, че бежанци няма, съсипаната старица решила сама да се превърне в емигрант и се качила на първия автобус за Милано.

Продължението вече го знаете – никой нищо не чул повече за окаяната женица.

Та, ето докъде води чакането на дълги опашки.