За непознатия Васил Левски

Христина Богданова, родственик на Васил Левски

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

19 февруари е датата, на която свеждаме глави пред делото и героичната гибел на един от най-големите радетели за освобождение и просперитет на народа ни - Васил Иванов Кунчев, с прозвището Левски. Тази година се навършват 151 години от мрачния зимен ден, когато била издигната бесилката в покрайнините на тогавашна София. Левски остава завинаги на 35 години, но всичко, изречено от него приживе, се знае и преповтаря от поколения българи като чиста и свята истина. И днес силно искаме да се доближим до човешката същност на Апостола на свободата. И днес, именно на тази дата, 19 февруари, ще го направим отново, но по един малко по-различен начин.

Срещаме ви с Христина Богданова, потомка на Васил Левски, която посети преди дни Видин, за да разкаже пред ученици, но не за Апостола, а за Васил. Човекът Васил, детето Васил, ученикът и учителят Васил, синът Васил. Васил, такъв, какъвто не сме го познавали до момента.

Христина Богданова е един от 27-те живи родственици на Левски и пра-правнучка на Яна, една от сестрите на Апостола. Пазенето на паметта му тя приема като лична кауза и за последните близо 20 години почти не остава място в страната, което да не е посетила. За нашия национален герой, който продължава да ни обединява по категоричен и безспорен начин, толкова години, след като вече не е сред живите, съвсем по човешки разказа Христина Богданова.

Христина Богданова се срещна във видинската библиотека с ученици, пред които разказа за живота на Васил Левски.

"Родова легенда е, че той се ражда в було - това е като една ципа, в каквато някои бебета, необичайно се раждат. Хората от онова време вярват, че това е поличба, голям път пред този човек. И действително има няколко случая от неговото детство, в които изпада в някакви перипетии. Например веднъж, както си играе на пътя, една каруца не го вижда и го блъска и въпреки че почти преминава през него, няма някаква последица, не го е наранила. Дядо ми е бил дете, когато баба ми Яна е била още жива и той я помни. Тя много обичала да го взима в скута си и да му разказва една история, нейната любима за своя брат. Тя тогава вече е доста възрастна, но някак си, сякаш е разказвала на нея самата. Дядо така казваше: "Като че на нея я разказваше тази история". Историята е как тя е била младо момиче и един ден мете по двора, а Васил, който тогава бил 5-6-годишен, тича и играе. В някакъв момент се спра пред нея и я пита: "Абе, како, знаеш ли какъв ще стана като порасна?". Тя първоначално, улисана в това, което прави, не му обръща внимание, но той все минавал пред нея и ѝ задавал този въпрос. Това се повторило няколко пъти и тя накрая, наистина вече заинтригувана, започнала да го разпитва: "Добре, де. Какъв ще станеш, бре, Василе? Поп ли ще станеш? - Не. - Даскал ли ще станеш? - Не. - Занаятчия ли ще станеш? - Не." И тя изредила още няколко възможности, на които той все казвал "не". Тя накрая го попитала: "Добре, а какъв ще станеш?". Той се спрял в тоя момент, както си играе и тича около нея с усмивка на лицето, застава напълно сериозен, поглежда я в очите и ѝ казва: "Един Бог знае...и аз." Баба Яна, като че ли приела тези негови думи и ги е преживявала през своя живот, като едно усещане за предопределеност, което, като че ли и самият Васил е носил за себе си."

Палаво, буйно и много игриво дете е бил всъщност Васил Левски. Със своите приятели обичали да тичат и да се гонят в горите на Карлово. Обичал е от малък да предизвиква приятелите си да се борят. Изправял се е срещу тях и ги карал по трима-четирима да го преборват, но някак си им е устоявал и ги удържал. От дете расте много силен физически - много здрав и издръжлив. Нещо, което през целия си живот под една или друга форма поддържа. Освен палаво дете, той от малък има и огромна страст към ученето. Негова братовчедка разказва от спомените си, че когато наближило времето да тръгне на училище, Васил горял, като в треска дни наред и се хвалел на всичките си приятели. Майка му и баща му го завели на пазара, купили му нови дрехи и обувки, защото ходенето на училище било празник за него. Но хубавото и лошото винаги вървят ръка за ръка, така било тогава и за него.

"Когато той вече става на възраст да тръгне на училище, това съвпада с един голям удар в семейството - това е разболяването на неговия баща. Много сериозно разболяване, което значи, че той не може да работи и за съжаление неговият съдружник всъщност използва здравословното му състояние да измами семейството и в крайна сметка семейството на дядо Иван се оказва в една доста сериозна бедност. Въпреки всичко те са непреклонни, защото въпреки, че баба Гина въобще няма образование, а дядо Иван има само основно килийно образование, са много категорични, че трябва да изучат децата си, особено Васил, който отгоре на всичко имал и страстта, и желанието за това. На първия учебен ден дядо Иван съпровожда Васил само до портата и успява да каже: "На добър час, сине. И Бог да те пази". С този завет на баща си, Васил се отправя към училището, където много бързо става най-личният ученик на своя даскал. С лекота усвоява знанието и не само. Бил е ползван от своя даскал да помага на онези съученици, които са се затруднявали в изучаването и той го е правил наистина с много желание и много страст, защото е вярвал в това, колко е важно да се помага. Към този период, в който той е вече 8-10 годишен, има две много показателни истории в родовата памет, които показват, че освен всичките много характерни и типични за децата неща, освен любознателността му и страстта му към ученето от ранна възраст, той има вече едни прояви на категорична непримиримост към всякаква форма на безсмислие, на неправда. Едната история е от училището, от училищния му период, когато учителите са можели да карат децата да правят всякакви неща. Така се случва и с учителя на Васил към онзи момент, който имал голямо магаре и карал учениците да го водят на водопой. По някакви си негови съображения обаче, не им позволявал да го яздят. Повечето деца го водили, връщали го обратно, но Васил някак не може да схване логиката, защо да не може да язди магарето. Дошъл неговият ред за водопой, той се качил на магарето, отишъл до реката. Но на връщане бил видян от негов съученик, който, за да се подмаже, го издал на учителя. Оставил магарето, прибрал се в училището и даскалът му го извикал: "Василе, ти пои ли магарето? - Поих го. - А язди ли го?". Той бил наясно, че е нарушил дадена разпоредба от своя даскал, но бил и безкрайно честен, поради което, въпреки че очаквал последици, казал, че го е яздил. Това става основание да бъде набит с пръчка от своя учител, което той обаче отказва да приеме. Не се съгласява, че това е нормално и се разбунтувал. Но все още бидейки дете, как да се разбунтува, ами нямало да ходи повече на училище. Няколко дни го нямало на училище и първоначално учителят смята, че може би се е разболял, но след като отишъл да провери, вижда че той играе усмихнат на двора и няма нищо такова. Тогава го попитал: "Що не идваш на училище, бре, Василе?" Тогава Васил му отвърнал: "Защото ядах бой без особена вина"."

Тази история е пример за една непримиримост към несправедливостите на времето, макар и демонстрирана от дете. Всички запазени истории и свидетелства докато е жив Васил разказват, че няма ситуация, в която той да е непосредствен свидетел на нечие нещастие и да не се е намесил, за да му помогне и да го спаси. Това се случва винаги, без значение какъв е бил рискът за него.

Повече може да чуете в звуковия файл.

Споделете

За непознатия Васил Левски

Професията детски учител - любов и призвание

Днес е Световен ден на пчелите

"Музикална зона": Шер- 10 от 10 по холивудски

"Неделник" от 19 май 2024 година

Равноапостолните жени – мироносици

Обелязваме Деня на българския спорт

Ново училище отваря врати във Видин наесен

За БНР

Радио Видин